Николай Теллалов: Слънце недосегаемо (роман-изповед)

… Не бях ли аз такава пеперуда? На всичко отгоре привлечена от пламъка, запален в собственото ѝ въображение.

Смятах, че нямам въображение. Просто забелязвах връзки между разнопосочни и несъизмерими неща. Не прилики, не подобие. Връзки . Не успявах да го обясня на околните. Не можех да го обясня дори на себе си, щом прибегнех до думи, до нещо назовавано. Нека и не гласно. Мислено.

Отново разпадане в пустота. Този ключ не е от тази брава.

Струва ми се, проумявам стъписването на онзи будистки монах, който се питал дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, сънуваща, че е човек… и все не бил сигурен кое е вярното. Кое е обективното, независещо от мисълта — като кварките, протоните, неутроните, звездите и галактиките?

Та за разлика от монаха, аз се бях оплел още по-отчайващо. Бях като човек, който сънува, че е пеперуда, сънуваща, че е човек… Или наопаки? По дяволите…

И все пак, не, не вярвах, защото знаех, знаенето и вярването са в различни пространства, бях убеден, че трябва, наистина има еднозначен отговор на загадката кой кого сънува и какъв е всъщност.

Трябваше да намеря начин да разпозная съня от будуването, видението от реалността. Необходим бе само алгоритъм, инструмент, нож за отрязване на лъжливото. Плевене на градината. За да се покаже винаги простата и винаги ясната истина. Истината за едно малко нещо, какъвто съм аз. Все пак за себе си съм от някакво значение, нали?

А ако приема „истината“ около себе си… може, да, защо не? Ще се покрия под уютния покрив на общоприетите представи за света и за мене си. Ще се чувствам като в атомно бомбоубежище, като мечка в зимна бърлога, като дете, скрито под одеялото от нощните си кошмари… ала комай по-скоро като някоя буболечка, която се е завила от студа със изсъхнала шумка — вятър ще повее и ето ме гол, кокошка ще ровне и ето клъвнаха ме, някакви влюбени ще се гонят под есенните дървета — щрак! с обувката… и няма ме.

В най-добрата ситуация — пак на открито. Очи в очи и насаме със себе си. И насаме с онова необяснимото, непостижимото, недосегаемото — моята тайна…

Къде се намира пътят, ключът, отговорът? Как?… Отново безсмислен шум и разсъждения в омагьосан кръг, при който вместо истината захапваш собствения си задник… или опашка… ъъъх, пак се изплъзна…

Между другото, за задника. Моят вече се е изръбил от седене на парчето бетон там, където на нашето игрище би трябвало да има трибуни. Самото игрища прилича на обикновена ливада, в края на която спокойно пасат крави. Но е време за мач — събират се местните любители-футболисти, хлапаци и мои връстници, идват и мъже, които са отчували дъщери-моми за женене — всички пристигат по къси гащета, някои тресат кореми. Разпределят си изтормозените черни и бели фланелки с протрити номера. Сега ще теглят чоп кой за кой отбор да играе. Ето го и дядо Фимчо — крета с бастуна. Най-върлият запалянко. Днес обаче ще е разочарован — нашият доморасъл мургав Пеле си набоде крака на ръждив пирон и от огорчение дори няма да се мерне на „стадиона“, защото за него е мъка да гледа, щом не участва.

Селски съботен следобед.

Той превзема физическото пространство на размислите ми, измества ме. Трябва да вървя, ставам излишен…

— Мараба, Ванко, хайде да ритаме! Или имаш работа да чуваш? Аре бе! Падналите черпят у Начовата кръчма!

Повечето вчера са взели заплата.

Ха! Аз търся себе си, те ме викат да ритам топка. Егати. Наистина ли живеем в един и същ свят!?

Ммм… защо пък не? В спорта и любовта е тъпанарско да си зрител. И си нула като отсъстващ.

Макар че античният мъдрец Питагор още преди две хиляди и петстотин години е казал: животът е игра, едни идват да се състезават, други — да търгуват, а най-щастливите пристигат да наблюдават…

Хвърлям в шапката пет стотинки. Капитани са баджанаците Ставри и Стоян, вечните съперници навсякъде, и от това — неразделни дупе-гащи. Известен майтап в махалата е как баджанаците се препират на чашка чия съпруга е по-хубава и блага по нрав. А са женени за близначки, които и като характери, по-точно проклетия, са досущ две капки вода.

Хм… възможно ли е близнаците да делят една-единствена душа?…

Докато отново умувам над отвлечени материи, капитаните бъркат един след друг в шапката и вадят чоповете. Радостни или разочаровани възклицания съпровождат разделянето ни на два отбора. Нахлузваме фланелките и вместо загрявка си разменяме закани с противниковия тим.

Играта започва.