Николай Теллалов: Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Колоната, не само безмълвна, но и с парализирани мисли, стигаше до камионите.

Въпреки друсането по горския път, всички заспиваха, подпрени на кирки и лопати. А возенето по шосето до временната им казарма сякаш бетонираше съня и когато пристигаха на гарата, поне двайсет минути никой не помръдваше. Началниците вече се бяха отказали да закачат войниците, които скоро сами се събуждаха и като сомнамбули се изнизваха изпод брезента на каросериите към бараката, влачейки инструментите си. Дневалните, малко по-свежи от завърналите се, живо сервираха докараната храна върху сандъци и поставяха сгъваеми столчета от зелени тръби и брезент, обикновено използвани от радисти във фургони-апаратни. Старшините — те бяха шофьори на ЗИЛ-овете — теглеха чоп кой да остане тази нощ при войниците. След вечеря следваше бързо строяване, старши лейтенантът сухо съобщаваше някакви проценти свършена работа, изреждаше по фамилии отличилите се, както и заслужилите мъмрене, без да става ясно кой в коя категория попада. Кратко дрезгаво „ура“ съпровождаше свалянето на знамето, войниците се прибираха в бараката и се просваха върху шалтетата. Лейтенантът заминаваше нанякъде със свободния фатмак — неясно къде, но кой знае защо младежите бяха убедени, че по курви, — а дежурният старшина избираше от списъка двама, които да пазят спящите. Съответно на следващия ден пазещите трябваше да остават за дневални, но и те обикновено заспиваха, прегърнали незаредените си пушки, разчитайки на краставото, изключително неспокойно куче, пристанало към „сборния взвод“, както предпочиташе да нарича подчиненото си сборище офицерът.

Голата крушка в бараката гаснеше, бързо стихваха апатичните разговори между войниците.

Настъпваше непрогледна тишина, само псето проскимтяваше, когато часовият го изпъждаше в просъница изпод наметнатата върху шинела си шуба.

И на следващото утро отново.

И пак.

И пак.

Изкопът сякаш нямаше край.

Но ето че един ден стана по-различно.

Прозрението.

Колко странно и леко се случи.

Като изведнъж да си спомниш нещо, за което си напрягал ума да ровичка в таваните — а може би мазетата! — на паметта, нещото, което те е тормозило с близостта, но и недосегаемостта си, нещото, което е сърбяло непоносимо и най-насетне забиваш нокти, драскаш до болка, ала тя е само щрих, незначително прилагателно към облекчението — ето го, ето го това, което не ти е давало мира — леле, чак е страшно за помисляне! ГОДИНИ… да… Да.

Но нима наистина бе за добро?

Нима наистина е победа това — да срежеш с мръсно парче стъкло срасналите се клепачи… за да видиш решетките. Толкова гъсти, че едва позволяват истинската реалност да се процежда през тях, светлината отвъд да мъждука, без да ти даде ясната картина за това, което знаеш, че би могъл да видиш.

Не е вярно, че очите не виждат истината.

Сърцето също е сляпо.

И разумът — той пък е лъжецът на лъжците, защото започва преди всичко със себе си.

Затова исках да видя !

Почти успявах…

Околната действителност е истинска. Уви. Не по-малко истинска от моята. Колко лесно би било да се поддам на утешението, че тя е илюзия, плосък параван, театрален декор, който би могъл да бъде изгризан — пфу, колко невкусно нещо е този стиропор, каква постнотия и горчилка цапа езика, това са остатъците боя… Не, не става. Не може се бутна тази реалност. Излишно е да се лъжа. Разбира се, всичко тук отрича и осмива Прозрението, мачка го и го задушава в праха си. Истината се свива като някаква твар в потайни цепнатини, крие се… Нима истината престава да съществува, когато никой не знае за нея? Дори да я обяви за лъжа — все пак я забелязва?… Така е още по-отчайващо — забвението, равнодушното крачене покрай ѝ. А тя седи на тясно в дупката, където поне няма да бъде стъпкана просто поради невнимание. Нима истината трябва да плете някакви оправдания? Да се примирява? Да храни унизителна надежда в илюзорността на този свят, а с това да мами себе си, че ако почака достатъчно, бутафорното пространство-време ще прогние, ще овехтее, ще се разпадне… и чак тогава може да изпълзи на слънце, да си поплаче за първи път със светлите сълзи на радостта, да избърше сгърчените си криле. Горките, под засъхналите презрителни храчки те приличат на есенни ланшни листа…

Само че аз зная — всичко е истинско: и затворът, който за местните създания е тяхна собствена вселена, и свободата, която е отвъд.

И каквото и да се случи — аз зная! Каквото и да ми казват, каквото и да си казвам сам в миговете на слабост, готов да се предам и повярвам в собственото си несъществуване — аз ще знам, че това не е така. Нищо общо с вярата. Вярата не търпи знаене, изтощава се от съмнения и се сърди на доказателства. Просто не съм като вас. Не съм повече. Не съм по-малко. Инакъв. И някой ден вероятно ще ме принудите да призная, да отрека, да умра… но аз… ще зная…