Николай Теллалов: Слънце недосегаемо (роман-изповед)

И затова не отхвърлям това бреме — да знам, нито ще потисна произтеклото от ситуацията страдание. И без това няма да го разберете — и тежестта, и постъпките ми да не го хвърлям по дяволите, защото тогава ще трябва да прогледнете… а после ще се уплашите. Макар според мен да няма от какво. Ала… защо да обяснявам. Никой не го иска, дори когато ме питат. Въпросите често се задават, та с тях да се запушва устата.

Ако някога се освободя, няма да ме накарате да млъкна и с азбестово одеяло.

И затова пазя мъката си.

Може би от нея ще успея да направя маса полезни неща. Да изплета въже от тягостните ѝ седмици и месеци. От коравите ѝ пипала, които отчоплям от гърлото си, може да стане прекрасна пила за решетките. С тежките ѝ буци, трудни за преглъщане, е възможно да се доразбият стените.

И тогава… тогава ще ви кажа сбогом.

Защото отивам Вкъщи.

… Още никога не съм бил там …

Когато оскотялата войска се прибра за поредното си преспиване в бърлогата, пред бараката стоеше „уазка“. Дневалните правеха ограда от бодлива тел. Уморените момчета в униформи бяха облаяни, но не радостно и не от кучето, за което престоят им тук бе същинско щастие, а от довтасалия на проверка майор. Под словесния му огън попаднаха и старшините, и лейтенантът. Два часа войниците се занимаваха с вътрешния ред, докато обектът не стана „образцов“. Майорът не остана доволен, но все пак си замина.

Гневът му бе разпален още от момента на пристигане в района на гарата, в дванайсет и трийсет на обяд. Часовите спяха толкова дълбоко, че той четвърт час блъска по вратата и накрая стреля с пистолета си в прозорците, намиращи се под самата стряха. Но даже след гърмежите дневалните бяха събудени от безродния Шаро, който за благодарност получи безмилостен шут в ребрата от проверяващия.

Майорът записа имената на издънилите се войници, обеща им по десет денонощия арест (в началото се пенеше за военен съд, но се смили, като подчерта, че няма откраднато имущество. „Кой би го откраднал, няма жива душа наоколо“ — помислиха си злобно и войниците, и старшините, и самият старши лейтенант) и чак тогава отпраши.

Началниците на работната група съставиха нов график на дежурствата, така че дневалните да не са толкова изтощени и поне един от тях да не заспива на пост.

Офицерът се обърна към омърлушените, едва отърсили се от апатията войници малко по-човешки:

— Няма как, момчета. Имаме срок за свършване на трасето, твърд срок. Хора повече не дават. Още малко остана. Арестите… ще направя всичко възможно да не ги лежите. Сега по същество. Ще дежурят трима стъпаловидно. Всеки следобед един заминава за лагера, за да се наспи и да е бодър цялата нощ. Сутринта друг ще е отстъпил от наряд и отива на работа. Така всеки ден някой ще замества и подменя по един от дневалните. Въпроси? Лягайте да спите.

Ала още на другия ден изпратеният следобед за наряд войник изчезна от гарата. За това старши лейтенантът научи преди края на работния ден. Времето внезапно се бе влошило свръх всякаква поносимост и офицерът изкомандва войниците да се строяват за прибиране. И тъкмо тогава дойдоха граничари и съобщиха за застрелян на граничната полоса беглец, въоръжен с автомат. Дали не е… не беше ваш?

Последвалите събития бяха хаотични, безсмислени и неприятни за всички. Лейтенантът се поокопити чак на гарата, където проведе експресно дознание. Първо, наистина един човек липсваше. Не беше от постоянната воинска част на офицера, затова лейтенантът така и не можа да си спомни лицето му. Нещо съвсем смътно изплува заради фамилията, понеже войникът бе един от добросъвестните, но лицето, лицето убягваше. Май бе твърде обикновено за запомняне. Второ, липсваше вторият автомат „Калашников“, зачислен лично на един от старшините. Фатмакът се изпоти в студа. Трето, старшината-шофьор, откарал войника до лагера, призна, че са се отбили в селото, като при това са навъртели 27 километра отгоре. Оттам войникът влязъл в пощата и говорил по телефона. Но старшината не забелязал никаква промяна в боеца.

— Какъвто си беше начумерен и изморен, такъв си остана. Купи кутия локум… преди да ходи до пощата… да, гледам, че я е забравил в камиона…

Граничарите закараха лейтенанта и един от войниците, който познаваше беглеца, на заставата за опознаване на трупа.

Но там им се наложи да почакат. Лейтенантът, въпреки вълнението и яда си, забеляза сред граничарите признаци на необяснима паника.