Николай Теллалов - Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Завинаги.

Той ме изостави. Липсва ми. Единствен като мен. Най-близък мой Приятел. Как можех да го имам по-инакво тук, където думите са за лъжене, където мълвата убива, свят, където за любов и за обида се ползват едни и същи думи, където обичта и унижението често имат едни и същи изразни средства…

Преди, когато ми липсваше, отварях папката с неговите чудновати стихове, които ми беше посветил и подарил. Пишеше ги на една машина с много изхабено от употреба „р“. Те разказваха за други светове, ала смътно, плахо… и с тъга. Като онази песен на заточениците — „От заник слънце озарени…“. Той озаряваше стиховете с носталгията си… не ги разбирах, защото ме беше страх да го приема. Признавам. Не ме е страх да призная страха си.

И да имаше Долна земя — не беше за мен.

Той ме изостави. Какво ми оставаше друго, освен да заспя отново, както преди Той да долети, преди да видя истинското му лице и да усетя полъха от крилете му, които той самият не виждаше!…

Заспа душата ми, изпадна в летаргичен мъртвешки сън по ръба на небитието.

А тялото остана. Като робот да върши всичко вместо мен…

Откосите стихнаха и граничарите се втурнаха към трупа, извъртян в нелепа поза посред разораната ивица земя между ограденото с метални мрежи пространство. Ала насреща им извикаха предупредително други войници и дори повдигнаха заплашително американски автоматични пушки.

Българите настръхнаха с калашници, но никой повече не искаше да стреля.

Почти едновременно изръмжаха пристигнали джипки от двете страни на полосата. Изскочиха офицери и завикаха през главите на войниците, чиито нерви можеха да не изтраят на напрежението и тогава инцидентът щеше да се разрасне до най-говняните възможни размери.

Българският офицер заговори на гръцки, неговият колега и противник отвърна на развален български. След няколко изречения заповядаха на войниците си да метнат оръжията на рамо. Преговорите продължиха още няколко минути, тонът взе да се охлажда и успокоява. Дори гъркът успя да пусне шега, че Варшавският договор и НАТО тъкмо са взели да си пооправят отношенията, а лошите диви балканджии… Отсреща с нервно изсмиване се съгласиха…

Изтрещя оглушителна гръмотевица и само заслепяващата мълния попречи на граничарите да се изпозастрелят.

Над залегналите противници от ниското сиво небе шупваше черно-лилав облак. Той шумеше, някакъв многотонен свист се усилваше, офицерите и от двете страни стояха с протегнати насреща си длани, прегракналите им вопли към подчинените да не откриват огън потънаха в набъбващ ромон от висините.

Удари градушка. Като сценична завеса тя падна върху браздата и само след няколко секунди подгони бойците, обезумели от свирепостта на небесата. Ледени куршуми пердашеха хората, напукаха стъклата на колите, покриха каските с вдлъбнатини. С ръце и автомати над главите всички униформени мъже се натикаха в джипките, навряха се под тях, преди някой да бъде ранен. Опулиха се към градушката. Земята бързо побеляваше, видимостта бе кажи-речи нулева, дори светкавиците не пробиваха твърдия порой, само за мигове озаряваха схлупения обзор с кървав отблясък, докато гръмотевици разтърсваха тела и машини.

Подир случката един срочнослужещ младши сержант и старшина на четирийсет години с жар убеждаваха приятели и началници, че в тътена на бурята са чували гласове. Гласове, изтъкани от самата градушка. Гласове на дяволи. Техните рапорти им осигуриха лечение във Военна болница. С тях се заеха психиатри, което впоследствие се оказа не толкова зле в сравнение с беседите, водени от ВКР и военни следователи с другите участници в инцидента. Дали нещо подобно ставаше и у гърците, никой не узна поне в следващите осем-девет години.

Бурята премина в проливен дъжд буквално за пет минути, а след още няколко секунди небесните стихии врътнаха кранчето до ситен ръсеж. Градоносецът се разтвори в общата облачност. Утихналата местност оглуши хората не по-слабо от одевешните гърмежи на пророка Илия. Или античния Зевс.

Войници, старшини и офицери недоверчиво изпълзяха от укритията си. В калта се топяха преспи ледени късчета с големина на едри орехи.

Откъм българската и гръцката страна погледи опряха граничната полоса… и стреснати възклицания на два езика призоваха православни светци, Дева Мария и копелето ѝ — българите не избогохулстваха, но всичките прошепнаха по едно „Господи“, макар че малцина понечиха да се прекръстят.