Николай Теллалов - Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Завлабът гледаше встрани. Двоумеше се. Контрольорът изръжма:

— Не ми ли вярваш, гад? АЗ не си вярвах докрай, преди да дойда в това смрадливо местенце, тая планетна система, в тоя коптор, в тая зала. Мислех, че са слухове. Провокации. Проверки. Контрол. Не са, спец. Това е реалният свят. Не чакай дракусите да дойдат. Убий малкото. То ги вика. Убеден съм. Нашите уреди не хващат писъка му за помощ… но то пищи. Нищо, че се пъчи пред картечницата. Страх го е. Гладно е. Иска да живее. Иска да брани разни малки животинки, хищни като него. Затова пищи. Убий го, преди възрастните да нахлуят…

Втрещеният спец колебливо посегна към капака на бутона.

Комисарят въздъхна с облекчение и посегна да избърше чело.

И тогава угасна осветлението.

В непрогледния мрак екнаха изненадани, стреснати вопли, които бързо се задавиха — в тъмното става още по-страшно, когато викаш. Поне в първия момент.

Шум от слепи, припрени движения. Трясък на нещо съборено. Изохкване. Груба физиологична ругатня. Още една — крамолна. За такава понижават в ранг. При предишни, неизкупени провинения — пъхат в бокс за изпълнение. Или ти навличат оранжев комбинезон на Декласиран.

— Спец?

— Контрольор?

— Какво става?

— Не знам. Късо съединение…

— Аха, късо, как пък не.

— Но защо не се активира аварийно захранване?!

— Защото нещо пие енергията от реакторите на пирамидополиса, ето защо…

— Нещо?… — гласът на учения като че бе възмутен.

Мракът бе лепкав и ужасно пуст. Комисарят имаше нужда да го запълни с нещо. С думи, например.

— Разследвах доклад от смежна вселена… — каза, следейки гърлото си да не издава квичене, а спокойни и стегнати слова. — Доклад за колапс и разгром на пирамидополисите и целите хегемониумни сектори там… Ликвидирахме очевидеца. За измяна, всяване на паника, разпространяване на лъжливи зловредни слухове, вражеска пропаганда, реакционна агитация, за саботаж и оповестяване на секретна информация. Да знаеш — ако се отървеш, същото те чака.

— Майната ти, комисар!

— Аха, майната ми. Хубав архаичен израз… Не я познавам — майната си. Ти не я познаваш. Никой в Хегемониума не си познава майната. Дракусите си знаят своите. И майни, и копелета. И държат да си изчистват сметките. Пият енергията на машините ни. Захлопват защитните ни не-полета. ТЯХ, щитовете, дават на късо, не електрическите мрежи. Изтърбушват линкори и вселенолети. Ти, спец, видя как става: пляааас!… с опашката. И край.

— Комисар, стегнете се!

Вопълът помогна на контрольора да се вземе в ръце. Дори му стана скучно, не просто спокойно. Отвърна лениво:

— Не звучиш мобилизиращо и героично. Още малко, и ще ревнеш, женчо… Бъди доволен, че не си в общите яруси… Охо!

Нещо тежко раздруса помещението. Земетръс? Да-да, земетръс. Пирамидополисите не помръдват при земетръс.

— Камрад контрольор, какво стана?!

Контрольорът не отвърна. Струваше му се, че едва-едва, съвсем мъждиво различава помещението. Сякаш осветено с много тъмночервена лампа. Аварийното осветление, което е автономно, всеки плафон — сам за себе си. Само че енергията в тях стига само за мъждукане, едва покриващо границата между инфрачервеното и прага на видимия спектър.

— Камрад контрольор?!

Писъците вече се надигат, задръжките падат. Отвъд звукоизолираните стени на ареста и военната зона, в ярусите на сградата-град върлува „адът“, архаично казано…

Контрольорът се извъртя към закритите с бронирани капаци прозорци към бокса и зачака. Бъди доволен, спец, бъди доволен, че ще свърши бързо…

Изобщо не се учуди, когато ноктеста лапа смачка отвътре щитовете като станиолени, а сетне в контролната заличка надникнаха две глави, далеч по-свирепи и едри от чутурката на дракусчето. Впрочем, то също надничаше, беше се покатерило по гърба на възрастните чудовища. Те се виждаха идеално — люспите им светеха. Засканираха с интелигентни, внимателни очи всеки човек в залата.

Комисарят съвсем спокойно чакаше да го забележат. Впрочем, не съвсем безучастно — беше му много любопитно какво ще последва.

А последва окото на дракуса, то се втренчи в неговите очи и бръкна през тях право в душата му.

Векторна връзка — мигновена връзка за предаване на информация между различни вселени и субвселени; в редки случаи настъпва силна деформация на сигналите, като съобщенията практически се унищожават като информация, обикновено това е ефект от сериозно „запушване“ на даден векториал.