Артър Кларк: Спусъкът

Голдстийн се обърна и видя доктор Хъбс на прага.

— Даваш ли ми дума, Арън? — попита Броуиър.

— Да, Карл.

— Тогава елате, докторе, и не се бавете. Вие сте последното обещание, което трябва да изпълня.

Джефри Хортън остана в зловонната тясна яма на бункера повече от цяло денонощие. Никой не дойде да го заведе до тоалетната. Никой не му донесе храна и вода. Никой не отвори металния капак, за да пропусне вътре малко светлина и въздух.

Той използва това време по възможно най-добрия начин: един час след като го върнаха в бункера, започна да копае тунел в стената.

Единственият инструмент, с който разполагаше, беше висока до глезена му туристическа обувка. По време на изпитателния срок му бяха върнали обувките — без връзки, разбира се. И докато го влачеха насам-натам, някак си бе успял да запази дясната.

След като видя тунелите в оръжейната, Хортън се зачуди дали всички сгради в лагера са свързани с подземни проходи, дори бункерите — особено бункерите. Но вместо да търси тунел, който може и да не съществуваше, той избра най-бързия и кратък път за бягство — да изкопае дупка под ръба на стоманения покрив. Започна точно под конуса, където най-трудно щяха да го видят отвън, като изхвърляше пръстта по дъното на ямата и я отъпкваше с босите си крака.

Пръстта бе плътна като глина. Скоро се оказа, че обувката е по-подходяща за стъргане, отколкото за копане, но не особено подходяща. Грайферите се запълваха и му отнемаше много време да ги чисти с пръсти. Накрая се отказа да го прави, защото откри, че ръбът на тока му дава най-добра опора и постига най-добри резултати.

Единственото предимство на обувката бе, че колкото и бързо и усилено да копаеше, тя не издаваше никакъв шум — дори когато случайно удари самия метален покрив. Ала той скоро установи, че покривът не достига само до равнището на земята — той беше поставен върху стоманен цилиндър, който продължаваше под повърхността.

Това не го спря. Той започна да чегърта стената, докато не откри ръба на цилиндъра. После пак започна да копае настрани. Дупката постепенно се превръщаше в нещо, което можеше да претендира за името „тунел“. Джефри работи до изнемога, почина си, колкото дишането му да се успокои, и продължи.

Когато стигна до корените, в женската спалня вече пееха химни. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-дебели и гъсти ставаха корените, докато накрая вече не можеше да ги къса с разранените си пръсти. Като се опитваше да не мисли за напразното усилие, той се прехвърли в друга част на стената и започна наново.

Когато утринната светлина проникна през отдушниците, тунелът бе почти наполовина колкото ръста му — малко повече от половината разстояние до повърхността. Не беше достатъчно. Джефри седна на върха на могилата прясно изкопана пръст, изтощен и отчаян — очакваше всеки момент да разкрият опита му за бягство.

Ала те не дойдоха. И когато със закъснение осъзна, че моментът още не е преминал, той с удвоена енергия атакува тунела. Обувката отдавна бе станала безполезна — свит в тясното пространство, Хортън дращеше и ровеше спечената пръст с голи ръце, ноктите му бяха изпочупени и от пръстите му течеше кръв. Кал покриваше лицето и косата му и го задушаваше. Ала той не спря, докато пръстите му не стигнаха до външния ръб на коничния покрив — и разбра, че от повърхността го отделят само няколко сантиметра, които можеше да разчисти за минути.

После дойде време да вземе решение — дали да рискува с бягство през деня, или да изчака до падането на мрака.

Ако оставянето му без надзор се дължеше само на гнева на Уилкинс, похитителите му всеки момент можеха да се появят. Но ако се опитваха да го пречупят, най-вероятно щяха да го държат сам няколко дни.

Хортън заложи на втората възможност и реши да изчака.

И сбърка. Дойдоха точно преди вечеря.

Когато стражите блъснаха Хортън на пейката, полковник Робърт Уилкинс посочи мръсните му дрехи й попита:

— Какво е това?

— Опитал се е да прокопае тунел от бункера.

Командирът на Народната армия за справедливост неодобрително цъкна с език и поклати глава.

— Наистина, докторе, трябваше да си по-разумен…

Без да откъсва поглед от очите на Уилкинс, Хортън внезапно осъзна, че опитът му за бягство не е нищо ново за терориста.

— Значи имате камера в бункера.

— Така ще да е.

— Просто си искал да си помисля, че ще успея, за да ме спреш…

— Докторе, единствената причина да те заключвам е, че не искам да пострадаш. Честно казано, ти си единствената заплаха за себе си. И ако случайно се отдалечиш, без да кажеш на никого, има голяма вероятност да те застрелят. Някога стреляли ли са по теб, докторе? Някога виждал ли си някой убит с куршум на НАТО, изстрелян от автомат?