Артър Кларк - Спусъкът

— Там ли отиде подполковник Бригс?

Денби кимна и седна на съседния стол.

— Предателят е от техните хора — волнонаемен техник към свързочния корпус. Дейвид Люк Уикстръм, трийсет и четири годишен. Изглежда, е успял да проникне в секретните адреси на няколко души от ръководството на „Терабайт“ и е качил пренасочващ филтър в сателитната мрежа.

— Трябваше да ме събудите — каза Степак. — Къде е сега този Уикстръм?

— Това е въпросът — нямаше смисъл да ви будим. Уикстръм е офейкал. Може да се е уплашил, когато са засекли вируса и са започнали да изключват сателитите, за да го унищожат. Вчера си е взел отпуска по болест и снощи блокът му е изгорял в пожар, предизвикан от неговия апартамент.

— Мога и сам да се досетя — военна сигнална ракета с брояч.

— Така изглежда — потвърди Денби. — Хората от военното разузнаване са там и ровят сред останките. Момчетата от ФБР проверяват миналото му и се опитват да компенсират това, че са му дали разрешение да постъпи на работа в армията. — Той се подсмихна и поклати глава. — Хладнокръвна работа, господин генерал — в пожара са загинали три деца, шест семейства остават без покрив.

— Някакви следи от Уикстръм?

— Нищо. Лично аз смятам, че няма да отиде там, където крият Хортън.

— Прав сте — съгласи се Степак и намръщено се отпусна на стола си. — Но ще поддържа връзка с тях — и вече ги е предупредил, че ги търсим. А това не е добре за Джефри Хортън.

Беше късно утро и лекият дъжд, който валеше от разсъмване, най-после проби гъстите клони на дърветата и започна да трополи по металния покрив. Звукът играеше по нервите на Джефри Хортън, вече опънати от натрупалия се стрес на пленничеството му.

— Нищо — каза той и се отдръпна от масата. — Тук няма нищо. Нали така? И ти не видя нищо, нали?

— Нямаше съответствия… — започна Шрайър.

— Очаквам да го кажеш на Уилкинс.

— Но това не значи, че няма нищо. Кодът на неутрализатора може да е друг. Може и ти да грешиш и да е скрит в базовия код.

— А може и да лъжа.

— Може и да лъжеш — съгласи се Шрайър. — Но мисля, че си прекалено умен да лъжеш за нещо, когато има вероятност да те хванат. Мисля, че си прекалено умен и да ни подценяваш.

— Аз не съм ви враг — поклати глава Хортън. — Просто искам да се върна към собствения си живот. Но ако Уилкинс ме принуди да избирам, може да ме превърне в противник.

Техникът не отговори.

Джефри въздъхна.

— А сега?

— Продължавай да търсиш. Кой знае колко допълнения има в тази система? Сякаш се ровим в кофа с боклук.

Хортън премести стола си напред и уморено каза:

— Фокус-мокус…

След един час полковник Робърт Уилкинс отвори вратата на бараката, застана на прага и лаконично нареди:

— Докладвайте.

— Слушам, господин полковник — измърмори под нос Хортън.

— Няма нищо за докладване, полковник — каза Шрайър и се изправи. — Няма съответствия между двете системи, които да не отговарят на стандартни контролни функции.

— Нямаш какво да ми покажеш след три дни работа, така ли? Позволяваш на този човек да те размотава?

— О, можем да ти покажем много неща — намеси се Джефри и стана. — Можем да ти покажем една снимка на ръководителя на проекта в Ей Ди Ти, допълнена с рога и смешни мустаци. Можем да ти покажем резултатите от последните десет мача между „Тексас“ и „Тексас А&М“, телефонните номера на три жени със съмнителна добродетелност и около петстотин думи от „Песента на стария моряк“.

Хортън заобиколи техника и се изправи лице в лице с Уилкинс.

— О, не, не сме пропуснали нищо — намерихме местата, на които хората крият имената на децата си, възхищението си от някоя сексзвезда или любимия си цитат. Но не намерихме абсолютно никакъв таен бутон за изключване, защото такъв няма. Той съществува единствено във вашите параноични фантазии. Не, това не е параноя — просто ви се иска. Проклет да съм, ако знам защо, но вие всъщност искате тази война.

— Войната е морална необходимост, докторе, когато си изправен пред неморален враг. Но тя не носи никакво удоволствие.

Очите на Хортън се изпълниха с презрение.

— Да не си мислиш, че имаш право да съдиш какво е морално? Да не си мислиш, че си достатъчно съвършен, за да съдиш мен? Напоследък поглеждал ли си се в огледалото?

— Ами ти, докторе? Твоята поза на радетел за прогрес не ми минава. Вие учените ни дадохте Циклон-Б, СПИН-а, аборта, еволюцията, а сега и това. Никога не мислите за цената. А ти, Джефри Хортън, ти лично предаде седемдесет милиона спазващи закона американски семейства. Ти обрече десет хиляди добри хора на смърт от ръцете на главорези и крадци. Не ми се прави на благороден. Ти си също толкова виновен, колкото и ако ги беше убил лично.