Артър Кларк - Спусъкът

— Хубаво си помисли! Мисли дълго и внимателно, скапан гениален президентски юнако. Ти ще избереш кои оръжия да използваме — ония на стената или другите в дупката! Ти, Джефри Хортън, ти ще решиш колко души да убием и колко грозна да е смъртта им. Помисли за това, докторе — помисли за това!

Ала докато го хвърляха в бункера и затваряха капака над главата му, единствената мисъл на Хортън бе: „Разкрих те, най-после те разкрих и вече знам кой си всъщност…“

Арън Голдстийн гледаше как електрическият локомотив спира на Броуд Стрийт Стейшън. Теглеше шест лилаво-бели пътнически вагона — влакът в 08:40 от Нюарк.

На дисплея пред него се виждаше изгледът от малката камера в миниатюрния локомотив. Тъй като няколко минути щеше да остане на гарата, докато разтоварят пощата, той превключи на близкия товарен влак. По пътя му имаше два тунела и част от Зоопарка — любимите му сектори от макета, които го разсейваха от мрачните мисли.

Ала преди товарният влак да стигне до първия тунел, Голдстийн бе обезпокоен в светилището си от една от медицинските сестри, облечени като прислужнички, за да могат лично да наблюдават своя пациент.

— Господин Голдстийн, доктор Броуиър иска да ви види.

— Благодаря — отвърна Арън и започна да изключва влаковете. — Той в работната си стая ли е?

— Не, още е в леглото.

Тази информация го накара да побърза.

— Каза ли нещо друго?

— Само, че бил уморен. Не хапна почти нищо от закуската си.

— Тогава да повикаме доктор Хъбс — каза Голдстийн. — Достатъчно дълго играхме по свирката на тоя стар мърморко.

— Ще отида да го доведа.

Голдстийн завари Броуиър да лежи повдигнат на планина от възглавници. Дигиталното му бюро бе оставено недокоснато върху завивките. Очите му бяха насочени към източния прозорец, но погледът му блуждаеше.

— Какво ти става тази сутрин, Карл? — попита Голдстийн. — Да не би снощи да си пийнал повечко вино?

— А, Арън. Какво питаш? А, за храната. Не, не обвинявам готвачките ти. — Усилието, положено за едва доловимата усмивка и тези няколко думи, го накара да се задъха и да се закашля. — Не съм добре, но нямам енергия, за да се безпокоя. Ако бях по-млад, щях да си помисля, че съм хванал някакъв грип. Разбира се, в моето състояние грипът със сигурност ще ме убие също толкова лесно, колкото и всичко друго.

— Помолих доктор Хъбс да дойде и да те прегледа — отвърна Голдстийн. — Очаквам да се държиш добре.

— Вещерски пенкилери — презрително рече Броуиър.

— Няма противоотрова за ентропията, Арън.

— Може би. Но не е зле един добър диагностик от време на време да те преглежда.

— Вече знам всичко, което може да ми каже, и то няма никакво значение — отвърна старият учен. — Но ще му позволя да ме помъчи малко, ако това означава, че можем да поговорим за нещо друго.

— Разбира се, Карл. — Голдстийн седна на леглото. — Работиш ли? — И кимна към дигиталното бюро.

— Опитвах се да пиша писмо — отвърна Броуиър. — Къде беше снощи? Чух хеликоптера.

— Във Вашингтон. Поредната досадна среща.

— Срещи — да, благодаря ти, сега си спомням какво исках да кажа. Арън…

— Да, Карл?

— Не превръщай Джефри в администратор. И не му го позволявай. Намери някой друг да пише писмата и да ходи по срещи. Той трябва да е в лабораторията. Шумът не бива да заглушава гласа му.

— Добре, Карл.

— Това му е проблемът. Затова си отиде, нали разбираш. Искам да знам, че ще оставиш вратата отворена, за да може да се върне.

— Разбира се. Само че… — Голдстийн въздъхна. — Карл, на оная среща снощи… не биваше да ти казвам, но не знам как очакват да го скрия от теб. Въпреки че може би затова досега не казаха и на мен.

— Стига си дрънкал глупости, Арън, че докато свършиш, може и да ме няма.

— Карл, Джефри е изчезнал. Преди седмица са го отвлекли — смятат, че е някаква американска терористична група.

Единствената забележима реакция от страна на Броуиър бе скачащият му из стаята поглед.

— Няма нищо — каза той.

— Една седмица е много време за отвличане — поклати глава Голдстийн. — Правят всичко възможно, но… Карл, ФБР не храни голяма надежда.

— Джефри ще се оправи.

— Разбира се, всички го искаме — каза Арън. — Просто си мислех, че може би не е зле да обсъдим какво да правим с „Терабайт“, ако поради някаква причина Джефри не се завърне.

— Губене на време и енергия — нещо, към което в момента съм много чувствителен. Той ще се върне, Арън — настоя Броуиър. — Джефри знае къде му е мястото. — После се отпусна на възглавниците, почти сякаш се опитваше да се скрие под тях. — Твоят доктор пристигна.