Артър Кларк - Спусъкът

— Ето, така е по-добре, вече започваш да разбираш — без да го пуска, каза терористът и отново седна на пейката. — Докторе, има много начини да ти причиня болка и само един час след това ще си готов за още. Дадох ти възможност да избереш пътя на съмнението, защото реших, че като интелигентен човек ще се обидиш от такава груба тактика. Но може да съм те надценил. В момента не ми изглеждаш толкова умен, колкото твърди пресата.

Всяка дума от отговора на Хортън му струваше неимоверни усилия.

— Какво искаш от мен?

— Не си ме слушал, докторе — Уилкинс натисна палеца му още по-силно. — Искам да се справя с Неутрализатора. Искам кода за обезвреждането му.

— Няма… никакъв… код — през стиснати зъби процеди Джефри.

— Твоята дума не е достатъчна, докторе. Искам да попитам още някой — някой, който може да цени живота ти повече от самия теб. — Уилкинс неочаквано го пусна, отиде при хората си и го остави да се гърчи на земята. — Гейлорд, ти следиш тия неща. Някой проверявал ли е в продължение на колко време след ампутирането един палец може да активира опцията за удостоверяване на самоличността?

— Ами, доста — отвърна боецът. — Десетина-дванайсет часа, ако вземеш мерки да го запазиш.

Хортън вече беше седнал и стискаше палеца си с другата си ръка.

— Да разбирам ли, че сега очакваш да съм по-отстъпчив?

— Очаквах същия инстинкт за самосъхранение, който кара хората като теб да се страхуват да живеят в свят на въоръжени свободни граждани — отвърна полковникът. — Но тъй като явно има някакви проблеми, ще ти го кажа съвсем просто. Ние сме биячите. Ти си слабакът. Нищо не се е променило. Още си в гимназията и ние пак сме над теб. Ако искам да ти взема парите за обяд, ще ти ги взема. Единственият въпрос е колко болка ще изтърпиш преди да се предадеш.

Джефри бавно се изправи и седна на пейката.

— Искаш президентът да научи, че сте ме отвлекли, така ли? Това ли искаш?

— Да. Така ще съм сигурен, че ще ме изслушат.

Хортън бавно кимна.

— Мисля, че всъщност няма какво повече да губя. — Той тежко въздъхна и посочи комуникатора, който беше паднал на тревата до пейката. — Може ли да го взема?

— Моля.

Джефри предпазливо направи няколко крачки, приклекна и стисна уреда със здравата си ръка. После стана, като бърчеше лице. Палецът му се плъзна в кухината отстрани на комуникатора, където се намираше идентификационната решетка.

— Личен указател. Отвори секретна линия. Търси Бреланд. — В същото време Хортън видя по лицата им, че се наслаждават на триумфа си, че се отпускат, както се бе надявал. Той вдигна ръка, сякаш за да въведе номера.

Ала вместо това хвана устройството с две ръце, остави краката си да се подгънат и като прибави цялата си останала сила, блъсна комуникатора в ръба на пейката. Пръснаха се парчета пластмаса и метал. С още един удар Джефри разби вътрешността на уреда и миниатюрните части се затъркаляха в праха.

Най-близкият страж се хвърли отгоре му преди да успее да изпълни намерението си докрай. Хортън политна назад, строполи се на земята и бързо изгуби битката за онова, което все още стискаше в лявата си ръка. Но нямаше значение — най-голямото оцеляло парче беше батерията.

Без да обръща внимание на притискащия го отгоре боец, Хортън потърси с очи Уилкинс и срещна смаяния му поглед.

— Върви по дяволите — каза той. — Никога не съм уважавал биячите.

Биха го, докато припадна, после го завързаха с лице към едно дърво и започнаха да спорят какво да правят с него. Той отчаяно се опитваше да следи разговора, но стражите го затрудняваха — всеки път щом престанеше да пъшка достатъчно силно, за да може ясно да чува гласовете им, някой отново го удряше.

Оставиха го да виси там, докато вечеряха. Ароматът на храната се носеше във въздуха и го измъчваше почти също толкова, колкото раните му. Оставиха го да виси и докато се молеха и пееха, измивайки кръвта от ръцете си със сапуна на идеологията.

После се върнаха, прерязаха найлоновите въжета и го помъкнаха в гората. Джефри бе сигурен, че са решили да го убият, ала истината се оказа много по-страшна.

Блъснаха го на колене и го накараха да гледа, докато четирима мъже с лопати изкопаят плитка яма точно пред него. Останалите стояха рамо до рамо в кръг около тях, някои дори вдигнали децата си на ръце. Други малчугани тихо надничаха между краката им.

— Това ще свърши работа — каза накрая Уилкинс, извади пистолета си от кобура и пристъпи напред.

Хортън се задъха. Яки ръце натискаха раменете му и не му позволяваха да се изправи.