Артър Кларк: Спусъкът

Уилкинс не отговори. Просто заобиколи зад Рей Мейси и опря дулото на пистолета си в тила му. После предизвикателно погледна Хортън, все едно му казваше: „Избирай“.

Джефри затвори очи, дълбоко си пое дъх и бавно въздъхна. Когато отново погледна, вече се бе успокоил достатъчно, за да изрече мислите, блъскащи се в главата му.

— Вие всъщност не разбирате, че оръжието не ви дава никаква власт — каза той. — Опитвате се да го използвате, за да контролирате хората, когато с него можете само да ги убивате.

— И това ще свърши работа, докато не се появи нещо по-добро! — извика някой от кръга.

— Наистина се появи нещо по-добро — отвърна Хортън, после впери очи в Уилкинс. — Но даже да не беше, вие пак нямаше да сте прави. В ръцете си държите само силата да носите смърт и това не е нищо особено. Всъщност това е толкова обикновено, че го притежава всяко живо същество, дори неживата природа. И не е достатъчно, за да ме превърне в друг човек. Не е достатъчно, за да ме превърне в човек като вас.

— Аз не мога да ти дам онова, каквото искаш от мен, полковник Уилкинс — продължи той. — Никой не може. Но ако можех, този пистолет нямаше да ме накара да го направя. Контролира ни страхът — в момента той контролира теб. Аз обаче няма да си позволя да се уплаша от теб. Знам къде свършва моята отговорност и къде започва твоята. И тази бедна жена лежи на твоята съвест, не на моята. Хайде, насочи пистолета към мен, за да мога за последен път да ти кажа „Върви по дяволите!“ и да свършваме. Знам, че ще ти е много по-приятно да убиеш мен, отколкото него.

— Хубава реч. Много философска. Ето го моето опровержение — отвърна Уилкинс и натисна спусъка…

Металическо изщракване.

После тишина.

Мейси простена.

Намръщен, полковникът изхвърли засеклия патрон и отново притисна дулото в главата на оценителя. В настъпилото мълчание целият кръг чу падането на ударника, но нищо повече.

— Какво става, по дяволите? — попита Уилкинс.

Хортън долови шепота на хеликоптерни перки, който само след няколко секунди се превърна в рев. Клоните се разлюляха и през гъстия листак се спуснаха въжета, по които се плъзгаха командоси от спецчастите.

— Стройте се! — извика Уилкинс. — Стрелци, срещу тях! Всички останали, придвижете се към центъра! Огън!

Организираната отбрана на Народната армия за справедливост продължи по-малко от минута. Бойците скоро разбраха, че оръжията им са неутрализирани. Кръгът се разкъса и те се пръснаха като мравки под ритнат камък.

Полковникът им изкрещя да се бият и неколцина от хората му извадиха ножове или поставиха щикове на автоматите си, за да нападнат командосите. Ала Хортън видя, че повечето предпочитат да защитят жените и децата си и отстъпват към лагера. Някои просто се свиваха на земята и вдигаха ръце.

Онези, които останаха, се озоваха пред постоянно увеличаващ се брой противници, които не само се спускаха от въздуха, но и се приближаваха през гората от всички страни. Бяха въоръжени с тояги и въздушни пушки със стрелички и използваха първите с такова умение и ефикасност, че вторите бяха почти излишни.

Когато кратката битка вече свършваше, Уилкинс и Хортън за миг останаха сами насред хаоса — единият със смаяно, а другият с възторжено изражение. Очите им се срещнаха и в този момент двамата си спомниха за неща, които бяха забравили.

После Джефри се хвърли към полковника. Атаката му бе отклонена с лекота и Уилкинс направи обидата още по-тежка, като престана да му обръща внимание. Докато Хортън лежеше задъхан на земята, командирът на Народната армия за справедливост се затича към дърветата.

— Спрете го! — изхриптя Джефри.

Никой не го забеляза. Той се надигна на четири крака и отново опита.

— Моля ви… чуйте ме… не оставяйте този човек да стигне до оръжейната! Там има химическо оръжие! Спрете го!

Сега гласът му прозвуча по-високо, ала нямаше кой да му отговори. Единственият командос в радиус от двадесет и пет метра водеше поне десетина пленници.

Хортън грабна една от зарязаните на земята лопати, с мъка се изправи и тръгна след Уилкинс. Все още дишаше тежко и знаеше, че няма шанс да настигне бързоногия полковник. Но нямаше представа какво друго да направи. В сгъстяващия се мрак се препъваше в корени и камъни и преди да направи и двадесет крачки се просна по очи. Стана и продължи напред, без изобщо да забелязва, че острието на лопатата е срязало ръката му.

Упоритостта му най-после привлече внимание. Изневиделица се появиха двама командоси и единият го събори с тоягата си, а другият изби лопатата от ръцете му. Джефри тежко падна.