Артър Кларк - Спусъкът

— По спокойно, вашата война свърши…

— В тази барака има химически и биологически оръжия — задъхано каза Хортън. — Ако вратата е отключена, значи терористите вече са вътре…

Единият командос освети лицето му с фенерче и викна:

— Това е заложникът! Това е доктор Хортън.

— Остани с него. Аз влизам вътре — отвърна другият и се втурна към бараката.

— Ще повикам подкрепление, Язовец — каза първият и включи ларингофона си. — Глиган до Горския господар — пакетът е в ръцете ми, повтарям, пакетът е в ръцете ми. Имаме необезвредена сграда, северозападен сектор, вероятност за химическо оръжие.

— Идваме, Глиган. Изкарай пакета оттам.

— За теб става дума, докторе — поясни командосът. — Можеш ли да ходиш? Извинявай, че те съборих — не знаех, че си ти.

— Мога — отвърна Хортън. — Но виж, оръжейната е по-важна от мен…

— Язовец е морски пехотинец, докторе. Той ще се оправи.

Множеството портативни прожектори бяха превърнали нощта в ден. Командирът на спецчастта погледна Хортън, накара го да седне и повика санитар. Санитарят на свой ред го погледна и повика носилка.

— Аз съм капитан Сандецки от спецчаст тринайсет, придадена към шестстотин четирийсет и първа тактическа бригада — каза командирът, като приклекна и протегна ръка. — Изглеждате ужасно, докторе. Много съжаляваме, че не бяхме по-бързи, за да ви спестим тези преживявания. Но вече всичко свърши и мога да ви кажа, че вашите приятели на Изток страшно ще се зарадват, че сте добре.

— Как ме открихте?

— Получихме сигнал от допълнителния локатор, който Военното разузнавателно управление беше монтирало в комуникатора ви. После един „Глобъл Хоук“ от Майнът засече лагера и до нашето идване постави района под радарно и инфрачервено наблюдение.

— Къде все пак се намираме, капитане? Къде съм, по дяволите?

— Най-близкият град е Бабит, Минесота — на деветдесет километра и на сто години северно от Дълът.

Трябваше му време, за да смели информацията.

— Можете ли да ми уредите транспорт до Колумбия, Южна Каролина?

— Естествено, стига да не възразявате срещу маршрута, който включва отбиване в най-близката военна болница и хотелски апартамент във Вашингтон. Някои хора нямат търпение да ви видят.

— Просто искам да се прибера вкъщи.

Сандецки разбиращо се усмихна.

— Значи имате семейство в Колумбия, така ли?

— Да не говорим за това. Поне засега — отвърна Хортън, отпусна се по гръб и затвори очи. — Като че ли успях така да пръсна парчетата от живота си, че вече не съм сигурен къде е домът ми. Но може би ще успея да ги събера, ако получа втори шанс. — Той изсумтя и прибави: — Не съм убеден, че го заслужавам.

— По дяволите, докторе, кой го заслужава? Но ми се струва, че всички се опитваме да направим същото, да използваме втория шанс. — Сандецки го потупа по ръката. — Вие и вашите приятели ни дадохте този шанс. Ако има справедливост — а днес съм готов да призная, че може би има — вие също ще получите.

Въпреки че тясната чакълена пътека минаваше по най-прекия път през гората, разстоянието от главния комплекс на лабораторията на „Терабайт“ в Кълъмбъс до съседната Лаборатория за мирна техника „Броуиър“ беше почти километър.

Уединението осигуряваше на двадесет и двамата учени в лабораторията пространството, от което се нуждаеха за работата си в областта на Н-вълновата механика и военното инженерство. Чакълената пътека даваше на научния директор на „Терабайт“ Джефри Хортън основание и място за няколко минути самота и физически упражнения. Освен когато времето не позволяваше, той изминаваше пътя между двата центъра на комплекса поне веднъж дневно.

Правеше го въпреки лекото накуцване и постоянните болки в краката и десния си хълбок, отчасти останали му от кошмар, преживян преди близо две десетилетия. Правеше го въпреки свръхмодерната комуникационна мрежа на комплекса, която можеше да го свърже във виртуалното пространство с всеки — от съседния кабинет до Пристройката в Невада или с Модула за обработка на смесени материали, орбитиращ на дванадесет хиляди километра височина.

Правеше го, защото обичаше гората и не искаше да отстъпи пред годините и болката, и защото разходката проясняваше мислите му. Винаги оставяше комуникатора в кабинета си и персоналът знаеше, че не бива да го безпокои на „неговата“ пътека, дори когато се забавеше час или повече.

Тази сутрин обаче не се бавеше. Съобщението от Джордан Килмър, член на работната група по биофизика, едновременно беше настойчиво и интригуващо: „Господин директор, получихме неочакван резултат в проекта СОО. Моля, при първа възможност елате в лабораторията, за да ви информирам — и да ме посъветвате. Дотогава ще освободя останалите от групата.“