Артър Кларк: Спусъкът

Непоклатимата самоувереност на командира на НАС разпали страшна ярост в душата на Хортън и той обсипа Уилкинс с канонада от гневни думи.

— Толкова много ти се иска да си герой, че сам си измисляш врагове. Но щом искаш да ме направиш такъв, няма проблем. Съжалявам, че откритието ми отне хобитата на някои добри хора като баща ми. И наистина ме боли за това, че някои хора са пострадали, защото не са имали оръжие, за да се защитят. Но адски се гордея, че съм попречил на терорист като теб. Ти си дребен заблуден егоист и всичко, което успея да направя, за да осуетя плановете ти, ще е в служба на обществото. Твоята революция ще е катастрофа…

Нещо от словоизлиянията на Джефри, изглежда, откри слабо място, проникна през бронята на Уилкинс и нарани самолюбието му. Полковникът го блъсна в гърдите и Хортън залитна върху Шрайър.

— Смяташ, че си постигнал нещо, така ли? Смяташ, че си ни разоръжил? — Той се обърна, изскочи навън и изръмжа на стражите: — Доведете го!

Хванаха Джефри за ръцете и го повлякоха след полковника. „Недей да го молиш — помисли си той. — Не му доставяй това удоволствие.“

Дългите крачки на полковника ги отведоха при втората метална барака, отдалечена на сто и петдесет метра от лагера.

— Завържете го и го пазете — заповяда Уилкинс и се наведе към ключалката.

В следващия миг пазачите блъснаха Хортън по очи на тревата и единият стъпи на тила му. Извиха ръцете му назад и завързаха китките му с найлоново въже, което дълбоко се вряза в кожата му. Вратата изскърца и се отвори.

— Доведете го — каза полковникът.

Отново го изправиха, целия измазан с кал, по която бяха полепнали сухи борови иглички. Той овладя желанието си да окаже съпротива. Кой знае защо, в главата му се появи стих от Матю Халвърсън:

Бутнаха го вътре и лампите в бараката светнаха. Хортън видя, че се намира в оръжейна — по четирите стени висяха всевъзможни оръжия, всички произведени за армията, по-тежки от личното оръжие, носено от паравоенните организации — автомати, леки картечници, гранатохвъргачки, четиридесетмилиметрова минохвъргачка, две противосамолетни ракети „Стингър“. До всяка стена бяха натрупани два-три реда кашони с боеприпаси.

В средата на помещението имаше само четири квадратни плоскости от дървени летви. Уилкинс стъпи върху едната от тях и се обърна към Джефри.

— Казваш, че си ни спрял, и все пак всички оръжия тук действат безотказно. Ужасно се изкушавам да ти го докажа, като използвам за мишена собственото ти отпуснато тяло, но това ще ти попречи да оцениш иронията, която ще ти разкрия след малко. — Той повика един от охраната и посочи дървените плоскости. — Качи един флакон от втори склад.

— Слушам, полковник. — Мъжът вдигна една от плоскостите и отдолу се показа тунел. Той се вмъкна в отвора с отработени движения и скоро се върна с цилиндър, дълъг около педя и с диаметър на топка за тенис.

— А сега един аерозол от трети — нареди полковникът, взе цилиндъра и се приближи до Хортън. — Виждаш ли, докторе, ние сме страшно добри с тия оръжия и винаги улучваме онова, в което се прицелим. Но ако успееш да ни отнемеш оръжията, хич и не си мисли, че си ни разоръжил. Защото може би си забравил, че бензинът е чудесен експлозив и може да се намери почти навсякъде. — Стражът отново се появи, понесъл нещо, което приличаше на малка бутилка със сгъстен газ. — И когато дойде време да започнем да убиваме предателите по-бързо, отколкото с ножове и гароти, е, Господ ще ни помогне.

Той вдигна масленозеления цилиндър пред лицето на Джефри, така че той да прочете думите и цифрите, написани отстрани. Стражът до него направи същото с бутилката.

— Какво е това? — попита Хортън.

— Химическите оръжия и биологическите аерозоли не се нуждаят от конвенционални експлозиви, доктор Хортън — с триумфално самодоволство отвърна Уилкинс. — Какво мислиш за това?

Джефри бавно вдигна поглед към лицето на полковника и тихо каза:

— Това означава, че работата ми е останала недовършена — и колкото по-скоро се върна към нея, толкова по-добре.

— Разкарайте тоя парцал от очите ми — викна Уилкинс и ледената злоба на душата му най-после се прояви в струящата от очите му омраза. — Хвърлете го обратно в клетката му — веднага, преди да съм му изтръгнал сърцето.

— Слушам!

Безцеремонно измъкнаха Хортън от бараката. Гласът на полковника го последва — с всяка следваща дума ставаше все по-висок.