Артър Кларк - Спусъкът

— Как трябва да се организира тази операция?

— Може да я координира генерал Степак — предложи Пот. — Освен ЦРУ всички, които искаме да участват, и без това са му подчинени.

— Добре. Ако трябва да подпиша нещо, давайте.

— За това ще се погрижим по-късно — отвърна шефът на кабинета.

— Имам един въпрос… — започна Хилгър.

— Да?

— Доктор Броуиър. Да го уведомим ли? Да замесваме ли хората от „Терабайт“?

— Къде е сега доктор Броуиър? — попита Бреланд.

— В Мериланд при Арън Голдстийн. Работи в неговото имение. Като се има предвид състоянието му, изобщо не трябва да се напряга — би трябвало да е в болница. Но не дава и дума да се изрече. — Хилгър се усмихна криво. — Затова господин Голдстийн превърна две стаи в единия край на имението си в полева болница с денонощен пълен персонал на спешно отделение — включително кардиолог. Според последната ми информация доктор Броуиър още не знаел за това, нито пък, че в леглото му са инсталирани всевъзможни биомонитори.

— Мисля, че е редно да знае за Хортън — каза президентът.

— Какъв смисъл има? — попита Пот. — Можем да му кажем след като всичко свърши — и да му спестим напрежението.

Бреланд, изглежда, не бе доволен от това решение, но не възрази.

— Май ще е най-добре да събудим генерал Степак.

Изгревът даде възможност на Джефри Хортън за пръв път да види килията си. Вече я бе проучил с ръце, но само очите му можеха да я направят действителна.

Меката слънчева светлина разкри три амбразури, които изпълняваха и ролята на отдушници, и голям колкото юмрук отвор на тавана.

Стените под стоманения конус на покрива бяха от пръст, от която стърчаха отсечени с лопати корени. Бункер 6 беше толкова дълбок, че през амбразурите можеше да стреля изправен човек и широчината му позволяваше на пода да се свие четири-пет членно семейство.

Присъствието на бункерите в жилищната площ на лагера говореше много на Хортън за възгледите на обитателите му. Уилкинс и неговата армия бяха съвсем наясно, че ако ги открият, ще ги нападнат със смъртоносна сила. Джефри се съмняваше, че виждат алтернатива. И ако ги атакуваха, не можеше да става и дума да се предадат — бяха готови да пратят семействата си в бункерите и да се съпротивляват до последен дъх.

Такива бяха правилата на борбата, за която се бяха приготвили. Те вече воюваха — срещу света, от който се бяха отказали.

Хортън разбираше, че има само две възможности — или да се присъедини към революцията, или да се върне в света. И ако сбъркаше в избора си, щеше да плати ужасна цена.

Дойдоха да го вземат рано и му позволиха да използва не само тоалетната, но и душа преди да го заведат да закуси с последната порция бъркани яйца с кайма, остъргана от дъното на огромен тиган. Това беше първата храна, която слагаше в уста от два дни — или бяха три? Той й се нахвърли, без изобщо да усеща какво поглъща, като промиваше хапките с бутилирана вода, докато накрая почувства свития си стомах неприятно пълен.

Жените и децата, които довършваха закуската си наблизо, тихо разговаряха и това го накара остро да почувства положението си на външен човек.

Едва когато полковник Уилкинс се появи и седна на пейката от дясната му страна, Хортън усети, че ледът започва да се топи.

— По-добре ли се чувстваш на сит стомах?

— Почти бял човек — отвърна Джефри, поколеба се и прибави: — Благодаря.

— А, трябва да благодариш на Джан — отвърна Уилкинс и посочи една жена с широк ханш, която мълчаливо пиеше кафе. — Менюто ни не е като в някой шикозен ресторант, обаче Джан знае как да направи простото вкусно, въпреки че не й позволяваме нищо повече от една тенджера и един тиган.

Похвалата я накара да се изчерви, но лицето й отново се вледени, когато Хортън се опита да срещне погледа й и да й благодари.

— Първо трябва да благодариш на Създателя, не на мен.

Уилкинс се засмя.

— Прескочил си молитвата, а, Джефри? Ще откриеш, че на масата на Джан това не се прави с лека ръка.

— Когато ме е страх, забравям за добрите навици.

— Можем да ти помогнем — рече полковникът. — Свърши ли тук?

— Да.

— Тогава да се поразходим.

Уилкинс освободи двамата мъже, които бяха охранявали Хортън, и бавно го поведе на изток по гористия хребет.

— Научих, че си питал за Карл Броуиър.

— Искам да знам дали е при вас. Искам да знам дали е добре.

— На първия ти въпрос мога да отговоря с по-голяма доза сигурност, отколкото на втория. Не, доктор Броуиър не е при нас. Неговата възраст, социалистическите му политически възгледи и непоправимият му атеизъм го правят неподходящ.