Артър Кларк - Спусъкът

Грешах. Грешах през цялото време.

Нашите развлечения зависят от готовността ни да потиснем скептицизма си. Ние се заблуждаваме, че онова, което виждаме и чуваме, е истинско. Е, получи се. Получи се толкова добре, че никога не можем напълно да изхвърлим тези образи от главите си. Когато се чудя дали съм заключил задната врата, не истинският ми живот ме кара да скачам от леглото, за да проверя — а чудовищата от хиляди филми на ужасите и мистерии за луди убийци, които продължават да живеят в моето подсъзнание.

Всички ние искаме да чуваме истории, които потвърждават нашия мироглед — но сме обърнали нещата наопаки и сега очакваме действителността да е като нашата измислица. Факт: още преди откриването на Спусъка повечето полицаи нито веднъж в кариерата си не бяха стреляли срещу заподозрян, камо ли да убият някого. В кой екшън ще откриете такова нещо?

Мнозина от нас са убедени, че живеем на опасно място в опасно време. Но истината е, че това се отнася само за малцина. Колко истински хора сте виждали пребити, намушкани, изгорени, взривени или застреляни тази година? А колко въображаеми? Сега помислете за труповете, които са се събрали от вашите «забавления» през живота ви.

Защо сме позволили на лъжата да заглуши истината? Защо притъпяваме сетивата си и отравяме чувствителността си така? Не мога да намеря сериозен отговор — което ми показва, че е време да престана. Това не е нищо повече от пристрастяване към адреналина.

Е, стига. Преминавам на дезинтоксикираща програма. Отказвам се от дрогата. Нагледах се на войни, убийства и смърт, които имат значение само защото свързват втора с четвърта страница от сценария, нагледах се на банди и гангстери, на безмилостни терористи и побъркани серийни убийци.

Искам да видя филмите на сценаристите и режисьорите, които знаят нещо за останалата част от живота ни, за всички мигове, изпълващи нашите дни, миговете, които правят човешкото съществувание толкова възхитително, удивително, трагично и парадоксално. Това е моят избор. Отсега нататък искам да съм свързан с живота, а не откъснат от смъртта.

Ще се видим тук следващия път, ако все още искате.“

Не всички зрители искаха — рейтингът на „Криви огледала“ отначало рязко спадна и пощата на Роджърс се напълни с оплаквания от „цензура“, „менторство“ и дори „културен фашизъм“. Ала след тази първа вълна рейтингът на предаването бързо се покачи до равнища, които се равняваха и дори надвишаваха предишните стойности, а писмата започнаха да хвалят „необикновения здрав разум“ на Роджърс и аплодираха „бума на благоразумие“.

На хиляди философски километри от Джан Флин и Хърбърт Роджърс все още имаше хора, които смятаха всеки компромис с новия ред за измяна и които неизменно се противопоставяха на налагането му. Те бяха необяснимо тихи, но Америка скоро щеше да чуе за тях.

— В брой ли ще платите?

Джефри Хортън мълчаливо кимна и постави шест двадесетдоларови банкноти на плота. Изненадата на младия продавач в бакалията не бе нищо ново. Дори в затънтените градчета, в които той ограничаваше пътуванията си, плащането в брой на повече от няколко долара в най-добрия случай изглеждаше странно. Откакто дебитните карти, гарантирани с отпечатък от палеца, бяха станали основен начин за плащане, в брой плащаха само хора, които се опитваха да крият данъци, бягащи от кредиторите си длъжници и други чудаци и дребни престъпници.

Хортън нямаше нищо против да го смятат за такъв. Брадата му вече коренно променяше формата на лицето му, а старомодно дългата му коса отблъскваше повечето хора. Непривлекателният образ, той го знаеше, му осигуряваше известно уединение — макар че го зяпаха и се отнасяха към него с предпазливост, хората не проявяваха особено желание да се приближават и да завързват разговор.

Освен това всъщност нямаше друг избор — плащането в брой беше единственият начин да избяга от своята известност. Абсолютно невидим в електронната памет на дигиталните разплащания, които поразително подробно можеха да документират живота на повечето хора, Хортън пътуваше като призрак из северните щати и оставяше колкото може по-малко следи от придвижването си. Вече не използваше никакъв обществен транспорт и хотели — номадската му каравана задоволяваше всичките му потребности, при това много по-дискретно. Понякога минаваха седмици, без да издаде самоличността си, и месеци — без да чуе името си.

Наистина, периодичното теглене на пари за кратко издаваше местонахождението му на всеки, който разполагаше с достъп до банковия архив. Но тези тегления винаги бяха последното нещо, което правеше преди да поеме към ново усамотено място. Хортън оставаше там, докато не нарушаха уединението му или парите му не свършеха, връщаше се в града и почваше наново.