Артър Кларк - Спусъкът

Веднъж го обра крадец — беше забелязал дебелата му пачка банкноти и го бе проследил до гората. На три пъти среща мечки и последния път му се прииска да има пушка, когато тристакилограмовият звяр се хвърли срещу караваната и откъсна резервната гума от задната врата. Вече не си спомняше колко пъти са го гонили горски, макар че откакто си купи двестамилиметров широкоъгълен телескоп това се случваше по-рядко.

Ала нито една от тези опасности не можеше да се сравнява с перспективата да се завърне към предишния си живот. Дори в най-тежките му дни тази възможност не го привличаше и той не мислеше за нея. Караваната се бе превърнала в уютен дом, особено след като сега отново работеше.

Защото телескопът му даваше нещо повече от оправдание. Той му позволяваше да се върне в света на науката, поставяше предизвикателства пред ума му и намираше работа на ръцете му. Хортън все още изучаваше и небето, и уреда, но вече бе започнал да се възползва от ясните и спокойни северни нощи, за да ходи на лов за комети и да брои метеори.

Освен това имаше книгите си — колекция от художествена и научна литература, за която не му беше оставало време — и една акустична китара със стоманени струни, на която така и не се бе научил да свири. Когато човешките гласове започнеха да му липсват, можеше да чуе прогнозата за времето от Нетком 9 и канадския сателит Си Би Ес Запад или да влезе в някой дискусионен клуб. Когато зажадняваше за човешко докосване, винаги можеше да се отбие в някой бардак за шофьори на камиони.

Ако не можеше да твърди, че е напълно щастлив, поне можеше да се утеши с това, че намира достатъчна причина сутрин да става от леглото и достатъчно покой, за да заспива вечер.

После дойде обаждането, което обърна всичко наопаки.

Комуникаторът му все още беше настроен да насочва всички обаждания към войсмейла му и автоматично да пречиства всякаква поща, необозначена като приоритетна. Съвсем малко хора знаеха сегашния му код за приоритетност — Лий, семейството му, Карл Броуиър, счетоводството на „Терабайт“, адвокатът му и личният му библиотекар от Инфо Търсене — и въпреки това той бе изключил алармата. Веднъж на няколко дни, обикновено посред нощ, проверяваше чакащите го съобщения, отговаряше на някои, архивираше други и изтриваше останалите.

Съобщението, обозначено като „ПРАВИТЕЛСТВО НА САЩ/МИНИСТЕРСТВО НА ФИНАНСИТЕ/СПЕШНО: — ДЖ. ХОРТЪН“, беше чакало два дни преди да го види. Пакетът бе двойно шифрован, „Лично“ и „Секретно“. Вътре имаше кратък, но смразяващ войсмейл.

„Доктор Хортън, обажда се агент Кийт Хевънс от отдела за специална защита на Секретната служба. Моля, когато получите това съобщение, незабавно се свържете с мен. Доктор Карл Броуиър е тежко болен и настоява да ви види. Аз ще уредя транспорта ви до секретната клиника, в която се грижим за него.“

Хортън се опита да се обади на Броуиър. Очакваше го лично съобщение.

„Джефри, какъв лош късмет, че когато най-после си решил да ме потърсиш, съм болен. Така е, след като през последните няколко месеца се превърна в пълен отшелник. Налей си чаша вино, ще ти се обадя преди да е свършило.“

Звучеше като доста стар запис и Хортън не вярваше на обещанието на Броуиър. Той пак отвори съобщението от Хевънс и кликна иконката „Секретен разговор“.

— Доктор Хортън. — Хевънс носеше масленозелена тениска и късата му коса бе разрошена. Виждаше се, че е спал. — Слава Богу. Къде сте?

— В Уисконсин.

— Кой е най-близкият град?

— Грандвю.

Агентът присви очи — като че ли гледаше друг дисплей и каза:

— В района на Чекамегън, нали?

— Да.

— Имате ли на разположение кола?

— Да. Каравана.

— Отлично. В Хейуърд има гражданско летище, това е на окръжно шосе двайсет и седем. Можем да пратим някой да ви вземе след два часа. Ще ви се представят с паролата „Кандиланд“.

— Като играта ли?

— Да.

— Ще чакам там.

— Доктор Хортън, залогът е огромен — като оставим настрани личните съображения, за държавната сигурност е изключително важно да дойдете при доктор Броуиър. Настоятелно ви съветвам да се опитате да не привличате внимание към себе си, докато сте там. Не използвайте комуникационни средства — стойте в колата си, докато се свържат с вас. Ще отговорим на всичките ви въпроси след два часа.

Инсценировката беше съвършена. Тревога замъгляваше мислите на Джефри Хортън и дори не му хрумна да се усъмни в автентичността на съобщението. Въпреки че самият Броуиър не бе споменавал за това, от писмата на Лий Хортън знаеше, че възрастният учен страда от сърце и че след успешните тестове на неутрализатора „Вашингтон го погълнал“.