Артър Кларк - Спусъкът

Ето защо нито новината, нито източникът й задействаха някакви предупредителни сигнали, особено защото всички системи за сигурност се държаха точно както се очакваше. Няколко минути след изгрев-слънце един тъмносин бус зави в паркинга на летището. Когато от него слязоха двама мъже с военна подстрижка и предпазливи погледи, Хортън изпита облекчение.

— Добро утро, доктор Хортън — каза по-възрастният от двамата и се наведе към частично спуснатия преден ляв прозорец. — Ние ще ви придружим до Кандиланд. Можете да ме наричате Джордж.

В този момент Хортън изпита първото си и единствено колебание.

— Очаквах хеликоптер или нещо подобно.

— На път е. В Грисъм няма нищо подходящо за тази писта, така че ще трябва да отидем чак в Скот, за да се качим на С-2. Успели сте да изберете щат, в който нямаме много ресурси.

— Съжалявам.

— Е, нищо. Готов ли сте да тръгваме?

Хортън потупа сака на дясната седалка.

— Не ми трябва нищо повече.

— Чудесно. — Джордж посочи спътника си. — Това е агент Лумис — той и още един колега ще закарат колата ви в Кандиланд, за да можете после да си я вземете. Ако дойдете с мен, двамата ще могат да потеглят — чака ги дълъг път.

— Разбира се — отвърна Хортън, слезе със сака в ръка и подаде ключовете на Лумис. — Документите са в джоба на вратата. А, и внимавайте, ръчната спирачка лепи.

— Ще внимаваме — каза Лумис и кимна — по-скоро на другия агент, отколкото на Джефри — и седна зад волана.

Хортън безкрайно щеше да повтаря следващите няколко секунди в ума си. Докато той крачеше към буса, Лумис подкара караваната на задна, сякаш се канеше да потегли. Ала в последния момент удари спирачки, спря зад втората кола и я скри от пътя.

— Побързай, докторе, имаме компания — каза Джордж, хвана Хортън и го бутна напред. Джефри не се възпротиви — помисли си, че агентите го пазят. Вратата се отвори, две ръце се протегнаха към него и го вмъкнаха вътре. Легнал по гръб на пода, Хортън вдигна глава и видя мъжа, който се беше представил като Кийт Хевънс.

— Промяна на плановете, докторе — рече той и пръсна горчив на вкус аерозол в лицето му.

Хортън потъна в мрак и тишина.

Сетивата на Джефри Хортън се връщаха едно по едно. Отначало онова, което му казваха, само го объркваше. Дори когато информацията стана толкова настойчива, че трябваше да я приеме за истина, смаяният му ум не можеше да я подреди.

Като че ли нямаше крайници. Носеше се постоянен рев, нарушаван от скърцане и тропане. Нещо го подхвърляше в ограничено пространство с твърди неравни повърхности. Миришеше на отработено масло и мухъл. Беше тъмно, но навън имаше светлина. Чуваха се гласове, ала думите бяха неразбираеми.

После се разнесе звук, който познаваше — отваряне и затваряне на автомобилни врати.

И нещо, което не бе точно тишина, но можеше да мине за такава след шума до този момент.

Отново автомобилни врати, този път по-близо.

Внезапна светлина, ослепително силна. Някой дръпна одеялото, с което беше завит.

Прилив на чист свеж въздух.

Най-после разбра: лежеше в товарното отделение на буса със залепени с тиксо китки и глезени.

— А, доктор Хортън, не е много удобно, нали?

Вече познаваше този глас. Примижа към отворените задни врати на буса и видя лицето на говорещия. Лепенката на устата му щеше да му попречи да отговори, даже да не бе прекалено зашеметен, за да го направи.

— Извадете го.

Приближиха се двама мъже, хванаха го за лактите, измъкнаха го навън и го изправиха. Краката му се подкосиха — мъжете трябваше да го задържат, за да не падне.

— Време е за истинско запознанство — каза онзи, който бе говорил, същият, с чийто войсмейл беше започнало всичко. — Аз съм полковник Робърт Уилкинс, регионален командир на Народната армия за справедливост. А вие, доктор Хортън, сте военнопленник.

Едва сега Хортън разпозна звука, който чуваше, откакто се бяха отворили вратите на буса — изстрели, идващи иззад дърветата.

Свалиха лепенката от глезените и коленете му, но не и от китките и устата му, и го поведоха през горския лагер на Народната армия за справедливост. По пътя полковник Уилкинс мълчеше, но позволи на Хортън да види достатъчно, за да повдигне равнището на вече и без това сериозните му опасения до истинска паника.