Артър Кларк - Спусъкът

— Това ли е нашият човек?

— Да, Дейвид Джоузеф Маркъм.

— Значи хората ви в парка са го заловили?

— Не са имали възможност — отвърна Бърк. — Хванали са го хората от Опълчението — граждански арест. Това тук е командирът на караула, ето го и старшината, и сега го предават на нашия агент.

— Проклет да съм…

— Когато гледах записа, си помислих, че може би са се уплашили да не арестуваме и други и са знаели, че няма да могат да го скрият, затова са го предали. Но после научих от агентите в парка, че младежът продължил да тича към Либърти Авеню, като викал на другите да ни попречат в преследването. Сигурно не е имал толкова много приятели, колкото си е мислил. Хванали го на север от фонтана.

— Изобщо не го очаквах — поклати глава Бреланд. — Изобщо не очаквах помощ от тяхна страна.

Бърк замрази последния кадър.

— Е, може би това обяснява думите на полковник Харис. Не съм сигурен, че ги разбирам.

— Какво искате да кажете?

— Когато предавала Маркъм, тя ви пратила съобщение по агента. — Бърк извади бяла визитна картичка и се втренчи в нея, за да разчете неясния почерк. — Тук пише: „Поемам риска с вас, Кант и обществото — и се надявам това да е нещо повече от красиви думи“. Следва подпис. — Той остави картичката до пулта и погледна президента. — Кой е Кант?

Ала президентът вече не го слушаше. Беше се обърнал и се взираше през прозореца към парка, въпреки че гъстите клони на един клен препречваха гледката му.

— И аз, полковник — промълви Бреланд. — И аз.

Президентът остана сам почти цял час — мислеше за Гроувър Уилман и се опитваше да се успокои след риска, който беше поел с Опълчението на свободата. След като раздразнението му бе изместено от уморено примирение, отиването му в парка му се струваше невероятно безразсъдно.

Но когато се изправи, за да излезе, прибра визитната картичка в джоба си.

Преди това обаче погледът му попадна върху сребърно със стрелка, насочена надясно. До този символ бе изписано името Каръл Уестин Харис, а под него имаше интернетски адрес. Отзад вместо подпис, както беше предположил Бърк, беше нарисуван същият знак.

— По дяволите… Бърк! — извика Бреланд и тръгна към вратата. — Чарли!

Никой не му отговори. Президентът се втурна обратно към стенния екран и седна на стола пред него.

— Глас. Включване. Охрана, първи пост. — В горната дясна четвърт се появи мътен образ на млад морски пехотинец. — Как се казвахте, ефрейтор Маки, нали? — попита той часовия. — Кой е в Белия дом, ефрейтор?

— Можете да получите тази информация на трийсети канал във всеки команден възел, господин президент. Веднага ще ви я пратя.

Списъкът зае цялата дясна половина на екрана.

— Не, по дяволите! Искам само персонала — ръководния състав. Къде е Чарли Пот?

— Тръгна си, господин президент.

— Бърк?

— Тази вечер е дежурен капитан Милтън.

— А госпожа Толман? По дяволите, аз я пуснах да се прибира, щеше да има гости за вечеря! Има ли някой от административния персонал? А в библиотеката? И изобщо колко е часът?

— В административната служба има един техник, в библиотеката няма никой. Часът е два и десет, господин президент.

Бреланд нетърпеливо махна с ръка.

— Глас. Затвори и изчисти. — Той се замисли за миг. — Глас. Търсене в мрежата. Кавички, футуриани, край на кавичките.

Двадесетминутното търсене откри една комедийна трупа, едно музикално трио, две групи от почитатели на научна фантастика (Нови футуриани и Нови истински футуриани) и една от мъртви писатели (но сред тях нямаше Стърджън, за когото беше споменал Шрок), два романа, един двуизмерен филм, една виртуална приключенска игра и един комикс — абсолютно нищо, свързано със символа Q.

Самият символ се срещаше в няколко сайта, посветени на Стърджън, наред с цитати за любовта, разума и световния мир. Ала и тук нищо не водеше към Шрок и Харис, а още по-малко към Съюза за хуманно бъдеще — организацията нямаше никакво интернет присъствие, което озадачи президента. И дори мощните търсачки, поддържани за него от Националната информационна служба, не можаха да свържат Уендъл Шрок и Каръл Уестин Харис.

„По дяволите етикета“ — помисли си Бреланд и се обади на Шрок. Трябваше да използва друга играчка от комплекта на НИС, за да се провре през съобщителната система на главния експерт и да принуди телефона му да зазвъни.

— Какво става? Кой е? — сънено попита Шрок.

— Трябва да поговоря с вас, Уендъл — каза президентът. — Глас. Прати видео.