Артър Кларк - Спусъкът

— Може би — съгласи се Бреланд. — И знам, че няма да ви липсвам. Но закъдето и да се запътим оттук нататък, всички ще продължим да живеем в света, който създаваме с решенията си. Можете да го направите свят на индивидуалисти и всеки да се грижи само за себе си. Или да поемете пресметнат риск, да дойдете при нас и да се опитате да създадете общество.

— Колективистични дрънканици.

— Не, това се нарича „съвместна работа“ — каза президентът. — Знам колко много може да се постигне с нея. Съжалявам, че вие не го знаете. Според мен хората не са създадени да живеят сами в страх един от друг. Според мен най-прекрасните ни мигове са били, когато сме се освобождавали от страха и сме се събирали — въпреки че наистина има хищници и някои от нас ще изгубят залога.

— Вие бихте ли го направили?

— Ако се стигне дотам — отвърна Бреланд. — Какво ще постигнем, ако мислим само за себе си? Мислете мащабно. Кант го е наричал „морален императив“: дръж се по такъв начин, че действията ти да могат да служат като универсален закон. Искате ли да живеете в свят, в който десет милиарда души следват вашия пример? Това е истинското изпитание. Това е изборът, който всъщност правим.

— И това е всичко, което дойдох да ви кажа — макар че досега не го знаех. Трябва да сте сигурни, че сте наясно какъв избор правите. — Погледът му срещна очите на полковник Харис и тя напрегнато му се усмихна. — Благодаря, че ме изслушахте. — Тя кимна и президентът се обърна.

Някои от тълпата не искаха да му оставят последната дума и го последваха, като го ругаеха иззад пръстена от агенти от Секретната служба.

Един младеж в бойна униформа не се задоволи да го обстрелва само с думи, се втурна, стиснал в ръка голям камък.

— Да не си мислиш, че си в безопасност? Не си! — извика младежът и хвърли камъка.

Но един от агентите вече бе заел отбранителна позиция, отклони камъка с тоягата си и той се удари в стоманената ограда. В същото време друг агент връхлетя нападателя, удари го в корема и се отдръпна, за да затвори кръга около Бреланд.

И това беше всичко, което видя президентът — бяха го обградили и го бутаха към портала. На алеята го чакаше Чарлз Пот и укорителният му тон не се различаваше много от онзи на хората зад оградата.

— Очакваше се. Напълно. Вие разгневихте стършелите в гнездото им и те ще атакуват. Надявам се, че сте задоволили любопитството си, защото Джон Бърк ще иска да ви метне чувал на главата и да ви заключи в мазето за цял месец.

— Все още смятам, че трябваше да го направя — отвърна Бреланд. — Просто свърши зле. — Но не можеше да се преструва, че нападението не го е обезпокоило. — Слизам долу. Кажи на Джон, че ако иска да ме напляска, утре сутрин ще има такава възможност.

— Ще му предам. И поне тая вечер стойте надалеч от прозорците, става ли?

Но Джон Бърк не разбра намека. Само след половин час той се обади на президента и го помоли за десетминутен разговор.

— Искам да ви покажа нещо, което може да ви помогне да спите по-спокойно.

— Да не сте хванали онова момче?

— Нападателят е арестуван, да.

— Ох!

— Така трябва, господин президент.

Бреланд отстъпи и скоро след това Бърк слезе от асансьора — носеше запаметяващ блок.

— В кабинета ви? — попита той.

— Където кажете.

Агентът го поведе към кабинета, настани се до стенния екран и взе контролната клавиатура. Президентът застана до любимия си работен стол.

— Това е нападението, снимано от шестнайсета камера — каза Бърк, когато на дисплея се появи призрачно тъмен образ. — Наблюдавайте левия горен ъгъл. Ето го нападателя, сега спира и вика — това там е агент Франк Бейнс, той отбива камъка…

— Добър удар — одобрително рече Бреланд.

— Ще му предам. Ще се зарадва, той е фен на „Доджърс“. А сега ето нещо, което не видяхте. Агент Тони Уотърс повали нападателя. Причината, поради която не го задържа, бях аз — бях дал заповед на охраната ви да ви вкарат вътре и после да се занимават с всичко останало. Така че нападателят имаше възможност да стане и да избяга — да получи помощ от приятелчетата си. Сигурен съм, че щяхме да го открием — специалната боя на тоягата преминава през дрехите и се просмуква дълбоко в кожата…

— Чакайте малко… Не казахте ли, че сте го арестували?

— Да. Това е изглед от осемнайсета камера, десетина минути по-късно. Това долу са нашите хора, организират претърсването на парка… ето, горе в средата, това исках да видите.

Бреланд присви очи. От парка се появи група от шестима души — влачеха някого.