Артър Кларк - Спусъкът

— Полковник Харис.

Тя кимна, но не отдаде чест, нито му протегна ръка.

— Господин президент. Изненадвате ме.

— И това е някакво начало.

— Но може и да е край — ще ми се да можех да кажа, че всички тук уважават поста, дори да не уважават човека. Но истината е, че когато недоволството надхвърли определена граница, разликата започва да се размива. Какво искате?

— Да разбера защо сте се отказали от живота си и сте тук. И може би, ако се съгласите, да се опитате да разберете защо аз съм се отказал от моя, за да съм там. — Той посочи с палец през рамо към оградата и извисяващия се зад нея Бял дом.

— Какво повече трябва да разберете, когато някой ви нападне? — попита някой отдясно на Бреланд.

Президентът се обърна към говорещия — мъж със слабо лице и оредяваща черна коса, сресана над широкото му чело.

— Да ви нападне ли?

— Да, по дяволите! Вие ми отнемате способността да защитавам семейството си, правото на жена ми да се защитава, когато се налага да остане до късно на работа и да отиде до колата си сама. Вие отнемате възможността на сина ми да се защитава от хомосексуалисти и дрогирани крадци. Вие ни правите безпомощни в собствените ни домове и повярвайте, това си е нападение. Това е нападение срещу моето семейство, нападение срещу конституцията, нападение срещу мен.

Тази реч му заслужи искрени аплодисменти и няколко дружески потупвания по гърба.

— Добре му го каза — извика някой.

— Вие сте?… — попита Бреланд.

— Лари Дилард. Можете да кажете на псетата си от данъчната служба да ме търсят в Крос Плейнс, Уисконсин.

— Не вярвам в наказването на хора за това, че са изразили мнението си, господин Дилард. Може ли обаче да ви задам няколко въпроса?

Мъжът сви рамене, макар че тази перспектива, кой знае защо, май го караше да се чувства неловко.

— Естествено.

— Добре ли е в момента семейството ви? Надявам се, че всичко е наред?

— Доколкото знам, да. Средното ми дете е тук с мен — синовете ми са вкъщи при жената.

— Добре. Добре — радвам се да го чуя — с искреност, която публиката прие неохотно, рече Бреланд. — Бихте ли ми разказали нещо повече за тези престъпления и за това каква е връзката им с моята политика?

— Внимавай, Лари — хвърля ти примамка…

Дилард махна с ръка.

— Престъпления… не, вие не сте ме слушали, как тогава очаквате да разберете? Не съм казал, че сме били жертви. Но вие ни правите лесна плячка. Жена ми тежи петдесет и два килограма. Как да се справи с изнасилвач, два пъти по-едър от нея? Как синът ми да се прибере вкъщи, ако мюсюлманската банда в училище го нападне?

— Жена ви навсякъде ли ходеше въоръжена?

— И веднъж месечно се упражняваше на стрелбището.

— Синът ви с пистолет ли ходеше на училище?

Дилард като че ли се стресна, но предизвикателството надделя над дискретността.

— Точно така, по дяволите — докато не се появи една от вашите фашистки части и не превърна училището в зона свободна от конституция.

— Внасянето на оръжие в училище не беше ли вече противозаконно?

— Нападението също, но това не попречи на проклетите мюсюлмани да пратят един от приятелите на Кен за три седмици в болницата.

— Значи вие учите сина си да нарушава закона, така ли?

— Когато законът е лош. Когато законът е противоконституционен. Това е мой граждански дълг.

— Разбирам — кимна Бреланд. — Но смятате ли, че шансовете ви ще са по-големи, ако изнасилвачът и бандата са въоръжени също като жена ви и сина ви? Мислите ли, че тази надпревара във въоръжаването увеличава шансовете им да се приберат вкъщи?

— Имахме ли друг избор? — намеси се една от застаналите наблизо жени. — Никога да не излизаме от къщи ли? Да очакваме да ни пази полицията, когато те ни казват, че това не било тяхна работа? Да създадем свои банди ли? Или може би смятате, че ние жените просто трябва да лягаме пред изнасилвачите? Може би това е представата ви за цивилизовано общество?

— Какво основание съм ви дал да мислите така? — попита Бреланд. — Защо вярвате, че ме е грижа само за убийствата, а не за другите видове престъпления?

— А как иначе? — отвърна Дилард. — Явно не ви интересуват престъпленията, които могат да предотвратят нашите оръжия — в противен случай нямаше да ни ги отнемете.

— Господин Дилард, ще съм ви благодарен, ако ме оставите сам да говоря за себе си — каза президентът. — Знам, че според някои проучвания въоръжените добри хора предотвратяват два милиона опита за извършване на престъпление годишно. Когато обсъдих въпроса с директора на ФБР, той ми каза, че цифрата била по-близо до пет-шестстотин хиляди…