Артър Кларк - Спусъкът

— Какво искат, Чарли?

— Куршуми, струва ми се — с присъщата си откровеност отвърна Пот. — Защо се подлагате на това? Никога няма да ги убедите. Партията на привържениците на оръжието е непоклатима. Нима Трент не ни научи на това? За тях няма средно положение.

— Просто не мога да повярвам, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, ако изключим неутрализаторите и утре всичките им оръжия бъдат заредени с муниции. Не мога да повярвам, че ще са в по-голяма безопасност.

— Това е спорно, господин президент. Важно е в какво вярват те.

— Знам, знам. — Бреланд се намръщи. — Празни или не, Чарли, имам чувството, че всички тези оръжия са насочени срещу мен.

— Така е. Срещу вас и срещу следващия, който седне на вашето място.

— Но тези хора не са престъпници. Не са екстремисти. Не разбирам какво толкова ужасно съм направил, че тези богобоязливи данъкоплатци да обсадят Белия дом.

— Поискахте от тях да се доверят на хората, вместо да стрелят по тях. Елате, господин президент.

— Искам да поговоря с тях.

— Моля?

— Искам да поговоря с Опълчението на свободата.

— О… о, не. Наистина не бива.

— Чарли, ти си мой шеф на кабинета, не на полицията на мисълта. Свържи се с Джон Бърк и му кажи, че ще отида в парка. — Бърк беше главният агент, който в момента командваше охранителното подразделение на Секретната служба.

— В парка ли? Господи, имате ли предсмъртно желание? Ако настоявате да се срещнете с тях, поне го направете тук, където повече или по-малко държим положението под контрол.

— Това не е достатъчно.

— Напротив. Те подават хиляди молби на ден, за да ви видят — е, добре, утре ще изберем трима късметлии. Ще ги доведем в някоя заседателна зала, ще ги оставим да ви ругаят половин час и после навярно ще можем да продължим да си вършим работата.

— Чарли…

— Опомнете се! Това са хората, които пращат мили снимки на децата си в камуфлажни униформи, прегърнали автоматични пушки с коледни картички. Те няма да ви изслушат.

— Тогава аз ще ги изслушам — отвърна Бреланд. — Намери Бърк. Искам да го направя сега.

— Господин президент, това не е нещо, с което можете да прибързвате. Те ще са тук и утре, и вдругиден, и…

— Чарли… — предупредително каза президентът.

Пот примирено вдигна ръце.

— Добре. Ще оставя Бърк да спори с вас.

— Чудесно. А, Чарли, и не информирайте пресата. Не искам отиването ми в парка да се превърне в медийно събитие.

Шефът на кабинета се намръщи, после измърмори:

— Повярвайте ми, ще направя всичко възможно да не го допусна.

Нямаше начин Джон Бърк да каже, че е доволен от мерките за сигурност, взети във връзка със смайващото предложение на президента. Но Бреланд упорито бе решил, че ако се наложи, ще излезе в парка Лафайет без никаква охрана, и Бърк направи всичко възможно при тези обстоятелства.

Предупреди стрелците с арбалети на покрива и удвои патрула край северната ограда. Прати в парка дванадесет специалисти по тайни действия сред тълпи, за да следят настроенията на хората. Накрая избра шестимата агенти, които бяха най-добри в ръкопашния бой, да придружават президента. Бяха въоръжени с тояги, дълги колкото тях, че и повече, и в приближаващата се към парка група определено имаше нещо средновековно.

Демонстрацията вече бе свършила и повечето хора се бяха пръснали. Бяха останали само няколкостотин души, които разпъваха палатките, си и почистваха лагера. Но Бреланд и неговите придружители незабавно бяха забелязани от часовия, застанал на пост в края на парка.

— Тук южен първи пост, до центъра — извика младият часови. — Идва Бреланд, главният страхливец.

Президентът тръгна право към младежа, който бе вдигнал тревогата. Когато се приближи, часовият предизвикателно изсумтя:

— Какво правите тук?

— Имате ли си водачи, момче?

— Полковник Харис е командир на караула.

Бреланд познаваше това име и лицето зад него от докладите на Секретната служба за Опълчението на свободата.

— Чудесно. Къде да я открия?

— Не можете. Съобщих в щабната палатка. Ако иска да ви види, ще дойде тук. Ако бях на нейно място, нямаше да си направя този труд.

Около двамата вече се събираха хора. Охраната на Бреланд не им позволяваше да се приближават много, но не можеше да спре враждебните подигравки. Президентът не им обръщаше внимание и продължаваше да се оглежда за полковник Харис. Накрая я забеляза да се приближава, придружена от неколцина широкоплещести младежи, заобиколи часовия и отиде да я пресрещне.