Артър Кларк - Спусъкът

— Благодаря ти — все още здраво стиснал оръжието си, изхриптя Трент. — Сега знам — сметката ти е ясна. Ето го твоя Спусък, сенаторе. — Той с трепереща ръка вдигна пистолета над главата си, насочи го към кабелите над тях и отпусна показалеца си.

В залата вече пищеше една жена, носеха се гневни викове и молби. Никой друг не можеше да чуе прещракването на преместилия се лост и осъществения контакт. Но в ушите на Трент то прозвуча като гръм. Той изобщо не чу самата експлозия — осем килограма насочен взрив. Чу само виковете, хора от гласове, който сякаш го аплодираше в деня на неговия триумф.

Дърветата от северната страна на Белия дом още преди години бяха оставени да растат свободно и сега паркът Лафайет се виждаше само от три прозореца. Ала дори преди откриването на Спусъка оформянето на пейзажа не беше свързано толкова със сигурността на президентите, колкото с тяхната несигурност.

Паркът Лафайет отдавна бе любимо място, откъдето политическите демонстранти и социалните реформатори изразяваха исканията си. Те бяха там всеки ден, във всякакво време, държаха балони и написани на ръка лозунги, програмираха електронни плакати и крещяха по мощни мегафони. Според думите на един критик, това беше „постоянният вашингтонски карнавал, пъстър сбор от политически и философски чудатости, на които придава достойнство единствено невинната им сериозност“. Президентът Енглър, чиято политика бе дала почти на всеки основание да се оплаква от нещо, беше наричал парка Лафайет „трънената градина“.

Но след откриването на Спусъка в парка имаше ново, по-широко присъствие — хора от средната класа, които по-скоро приличаха на семейства, отколкото на фанатици. Това присъствие растеше, денем изпълваше парка и преливаше навън вечер и през уикендите. Ала сред събралите се цареше пълен ред и дори Парковата служба не можеше да помогне на Секретната да намери претекст за затварянето на парка или за разгонването на тълпата.

Те се наричаха „Опълчение на свободата“ и сами си осигуряваха тоалетни, събираха отпадъците си, всеки ден търпеливо чакаха на опашка пред портал 5, за да подадат индивидуални молби за среща с президента, и дори пееха по време на нощните си бдения. Подети от няколко хиляди гласа, тези бойни песни и патриотични химни се чуваха на Северната морава, цели километри във всички посоки и през отворените прозорци на Белия дом.

Единственият смущаващ момент бе, че почти всеки мъж, жена и дете в парка носеше огнестрелно оръжие — хаотична сбирщина от пушки и пистолети от всякакви модели и калибри. Нито едно от тези оръжия не представляваше опасност за никого, защото паркът се намираше в обсега на неутрализаторите на Белия дом. Ала всяко едно от оръжията на Опълчението на свободата бе нарушение не само на федералните закони (за носене на оръжие на територията на национален парк), но и на законите на окръг Колумбия (за носене на оръжие по улиците на Вашингтон).

Присъствието на Опълчението в парка Лафайет лесно можеше да се превърне в катастрофа от мащаб, невиждан в столицата от шестдесетте години на двадесети век. Ала представителите на правоохранителните органи бяха забелязали капана на гражданското неподчинение, който им поставяха, и се уговориха да не закачат протестиращите. Въпреки това лагеруващата пред Белия дом гражданска армия беше могъщ символ. А за Марк Бреланд — и тревожен.

Поне веднъж седмично президентът заставаше пред прозорците и гледаше Опълчението, което се молеше, пееше или демонстрираше по затворената пряка на Пенсилвания Авеню. Не разбираше защо са тук — дори след като изслушваше докладите на агентите от Секретната служба, пращани в парка. Знаеше само, че посланието му не е успяло да стигне до тях, че не е успяло да ги убеди да намерят друг начин.

След убийството на Уилман той все по-често мислеше за Опълчението на свободата, ала никой не знаеше как конструктивно да реши проблема.

Една вечер новият шеф на кабинета Чарлз Пот завари Бреланд застанал пред отворения прозорец в Линкълновата спалня и заслушан в думите на „Бойния химн на републиката“.

— Моля ви, господин президент. Това не е от полза за никого. А и когато видят, че ги гледате, само ще се окуражат.