Артър Кларк - Спусъкът

Взе само дългия черен фенер с шест батерии, на който бе отделил изключително много време и внимание. Стюарт подигравателно го наричаше „двусъставен пистолет стелт“, но въпреки това оценяваше механизмите, които заедно бяха монтирали в него.

Когато Бранигън слезе от буса, на тридесет метра наоколо нямаше никого. Той закрачи зад паркираните автомобили, като спокойно размахваше фенера и се движеше към тоалетната, определена за представителите на медиите. Когато мина зад неутрализаторния бус, Пищова внезапно промени посоката си и се запъти към него. Две дълги крачки и стигна на една ръка от колата.

Стиснал с две ръце цилиндричната част на фенера, той притисна широкия пръстен на стъклото към лявата врата и плъзна копчето напред. Устройството подскочи в дланите му и се разнесе звук като от затръшната автомобилна врата. Той бе причинен от закален стоманен шип, пробил дупка в метала.

Съскането, което последва, можеше да се оприличи на изпусната гума. Този звук идваше от впръскването на провеждащ електричество аерозол в дупката. След две секунди настана тишина.

Дясната предна врата на буса рязко се отвори и се блъсна в съседната кола, после пак се затвори.

Бранигън пусна фенерчето, отстъпи, погледна към страничното огледало и срещна очите на шофьора.

След секунда се разнесе приглушен пукот — аерозолът бе образувал десетки волтови дъги за електричеството, течащо през неутрализатора и неговия генератор. Пищова го видя в огледалото зад шофьора: мълния, бясно танцуваща в метална бутилка. Вибрирането на генератора се превърна във вой, после се възцари тишина. Мъжете в буса бяха неподвижни.

Бранигън се обърна и бързо се отдалечи. На пет метра от него мина полицай, привлечен от нещо, което му се струваше, че е чул, но не го спря. Пищовът изчезна в мрака и каза по персоналния си комуникатор:

— Ти си, Гуч.

Това бе последният му ангажимент към групата. Вече трябваше да пази само себе си. Беше изпълнил своята роля. В стената около Гроувър Уилман имаше отвор, който се издигаше нагоре в нощното небе. И докато Бранигън бягаше, един черен призрак се спусна през отвора на безшумни черни криле — носеше кръгъл черен вързоп със смърт, предназначен за аудитория „Коен“.

Втория път гласът на водещия прозвуча остро.

— Времето ви изтече, господин Трент.

Джон Трент бръкна в джоба си и изключи вибриращия комуникатор.

— Не съм свършил — каза той. — Сенатор Уилман, вие сте лъжец. — В този момент микрофонът му угасна, но акустиката в залата бе достатъчно добра. — Обещахте, че ако всички се съберат заедно, вълците няма да представляват опасност за никого. Но хората, които живеят в периферията, все пак са в опасност. Някои от тях ще умрат в опит да умиротворят хищниците. Това няма да съм аз, няма да сте и вие, защото ние можем да стоим в средата на стадото — ние имаме алтернатива.

— Всички имаме алтернатива — отвърна Уилман. — Можем да изберем цивилизоваността.

— Още лъжи — каза Трент и излезе иззад своята катедра. — Вие не искате животните в периферията на стадото да знаят какво ще им се случи. Не искате да са въоръжени и способни да се защитават, защото може да им хрумне да се запитат защо тъкмо те трябва да са изложени на риск. Цялата ви позиция е измама. Тя се основава на предпоставката, че вие все още ще сте в безопасност, когато се откажем от оръжията си.

— Не знаех, че тази вечер ще говорите от името и на двама ни — засмя се сенаторът.

— Хвърлям срещу вас собствените ви камъни. Взаимозависимост. Групова сигурност. Квартални патрули. Училища със смесено културно наследство. Глобално икономическо планиране. Международни мироопазващи сили. Общество, общество, общество. Всичко това се свежда до неотлъчване от стадото…

— Добрите семейства са създадени от хора, които са свързани помежду си. Нито в един истински дом родителите не се въоръжават един срещу друг, децата не се подчиняват на заповеди под прицела на оръжие.

В този момент водещият разпери ръце, напусна сцената и зае едно от местата на шестия ред.

— А ние тук сме просто едно голямо семейство, нали, сенаторе? Дядо не е побъркан, сестра ми не е крадла, татко не е изнасилвач, братчето не е убиец. Можем спокойно да си спим в леглата. Така е разумно. Това диктува логиката. Всички можем да сме щастливи в стадото. Безумно е да вярваме, че има вълци.

— Безумно е да се опитваме да се справим с тях сами — отвърна Уилман. — Ето накъде води вашият култ към егоизма. Защо според вас сме измислили семействата, народите и държавите? Какъв е смисълът от групово идентифициране, ако в крайна сметка царува крайният индивидуализъм?