Артър Кларк - Спусъкът

Уилман се усмихна вбесяващо търпеливо.

— Защо да го оставим без отговор? Защо да бягаме от дебатите, щом вярваме в позициите си?

— Тогава защо трябва да го правиш ти? Нека му отговори Мартинсън, Роканън или Шулц — настояваше Столта. — Ти си имаш достатъчно работа. В Сената се очертават проблеми с Джил Маси. Всъщност, ами ако Джон Трент още работи с Маси? Ами ако това голямо публично предизвикателство е само игра?

— За да ме накарат да напусна града и да прокарат някой закон, докато ме няма ли? — Уилман се засмя. — Това е параноя, Ев. В Сената всичко става толкова бавно, че този номер няма да мине. Пък и аз няма да пътувам с карета, теглена от коне.

Столта се намръщи и седна на страничната облегалка на един от столовете за гости.

— Именно пътуването ме безпокои. Сенаторе… — Той енергично поклати глава и потърси точните думи. — Може да се случи нещо. Защо трябва лично да присъстваш? Можеш да имаш огромна публика и с виртуален дебат.

— Можем да разговаряме лично и пак да имаме огромна виртуална публика — отвърна Уилман. — Какво може да се случи?

— Гроувър…

— Просто искам да видя дали можеш да го кажеш.

— Добре — гневно рече стратегическият консултант. — Защото има хора, които ти мислят злото, по дяволите! Според мен не бива да им даваш извънредни възможности.

— Смяташ ли, че това е нещо ново за мен, Ев? — тихо, почти неуверено попита сенаторът. — Всяка сутрин чета писма, изпълнени с омраза, още отпреди ти да дойдеш при мен. Знам, че повечето от авторите им не го мислят сериозно, но има и такива, които ме мразят. Аз съм гръмоотвод за всеки, който мисли, че неговият свят ще се срути, ако се откаже от правото си да застреля жена си, детето си, съседа си, шефа си или пияния терорист, по погрешка почукал на неговата врата.

— Взимаш ми думите от устата, Гроувър. Това трябваше да е моята реплика.

— Как да спечеля по техните правила? Да променя убежденията си, да се опитам да ги накарам да ме обичат, така ли? Или да се скрия, за да не могат да ме намерят? — Уилман презрително махна с ръка. — Знам, че отговорът ти е известен. Трябва да съм такъв, какъвто съм, Ев. Не ми е в стила да живея в страх. Ако беше, щях да съм се сврял в някоя база на Националната гвардия в Айдахо и от година и половина да карам на стари бисквити.

Столта неохотно се засмя и лицето му омекна.

— Освен това грешиш за Джон Трент — прибави сенаторът. — Той не беше уволнен. Наистина си подаде оставката.

— Защо?

— За да може да си свали ръкавиците и да ме призове на двубой. Сигурно ще е забавно. Уговори се нещо с оня Рой Карни. — Уилман се засмя. — Петнайсет рунда без ръкавици би трябвало да са достатъчно.

На дебата между Гроувър Уилман и Джон Трент в аудитория „Коен“ в университета „Тъфтс“ имаше осем камери на Небесно око, близо триста души и триста празни места.

Билетите се разпространяваха от Флечъровия институт по международни отношения според правила, целящи да съберат различна по състав публика за това „важно утвърждаване на демократичните традиции на свободното слово и пазара на идеи“, както се беше изразил деканът. Той се извини на участниците преди да ги представи.

— Ужасно ме е срам… имаше голямо търсене… нашите студенти не са апатични, те са обществено и политически активни…

— Може би е свързано със слуховете за безредици — каза Уилман и спокойно погледна Джон Трент.

— Безредици ли? Боже мой! Това са слухове! — възкликна деканът.

— Моите хора ми съобщиха, че през последните няколко часа във вашата система се получават анонимни електронни писма, адресирани конкретно към притежателите на билети — отвърна сенаторът. — В едно от тях се казва, че вие нямало да дойдете, господин Трент, а в друго — че щяло да е по-благоразумно да стоят настрани, защото в аудиторията щяло да има безредици…

— Безредици в „Тъфтс“ — абсурд — заяви деканът. — Това не е някой провинциален партиен колеж. Това е „Тъфтс“.

— В писмото, което ми показаха, се споменаваше и за опасност от бомбен атентат, като за негова цел бях посочен аз.

— Изненадвате ме — каза Трент, макар че лицето му не изразяваше никаква изненада. — Университетът получавал ли е преки заплахи?

— О, не, не — отвърна деканът. — Само преди минути разговарях с началника на охраната. Всичко е спокойно. Но ако информацията ви е вярна, господин сенатор, може би това обяснява защо част от зрителите са решили да проследят дебата по мрежата. — Той тъжно поклати глава. — Жалко. Боя се, че вече е късно да направим нещо. Поне можете да разчитате, че онези, които вече са тук, ще са извънредно ангажирана публика.