Артър Кларк - Спусъкът

— Вижте — продължи той, — ние милиони години сме създавали разумни и трайни правила за преодоляване на конфликти — и после пет хиляди години сме ги нарушавали, като сме изобретявали все по-смъртоносни оръжия, които могат да убиват повече хора и по-ефикасно от все по-голямо разстояние. Днес единственото, което повечето от нас си спомнят от тези правила, е „Хубаво е да властваш над другите“. Прекалено много бащи са забравили нещата, на които са учили синовете си, или са се отказали от задължението да ги научат — уважение към по-възрастните, служба на обществото, дълг към семейството. И прекалено много хора по света са се вкопчили в мисълта, че тъй като могат да свалят един владетел, заслужават да заемат неговото място.

— Вие дойдохте тук с бомба, решен да ме унищожите и да си присвоите моята известност — Уилман въздъхна.

— Ако играех по вашите правила, сега щях да съм длъжен да ви убия, защото сте се опитали и сте се провалили. Но аз искам да ви дам възможност да разберете, че има и друг начин, по-висш морал, към който да се стремите. Затова можете да си вървите там, откъдето сте дошли — полицаите, които ви чакат навън, ще имат нужда от моята помощ, за да ви предявят обвинение в нещо, и няма да я получат.

Малок крадешком хвърли поглед към улицата и попита:

— Да не си мислиш, че това приключва въпроса?

— Не. Но мисля, че можете да го приключите вие — вие и останалите, които вярват в същото, в каквото доскоро вярвахте вие.

— Да не си мислиш, че с тая смешна проява на милост ще станем приятелчета? Да не си мислиш, че просто така ще приемем това положение?

— Вие се смятате за набожен човек, господин Малок — знаете ли молитвата, която започва с думите: „Господи, дай ми смелост…“

— Знам я — рязко отвърна Малок.

— Тогава разбирате, че аз всяка нощ се моля за мъдрост — каза Уилман. — Молете се и вие.

Евън Столта чакаше Уилман в кабинета му.

— Е, как мина?

— Адски добре, струва ми се, въпреки че накрая стана малко назидателно — отвърна стратегическият консултант.

Уилман се подсмихна.

— Защото имах прекалено много време да обмисля какво да кажа. Започвах да се опасявам, че никой няма да захапе примамката и ще трябва сами да си наемем терорист.

— Ясно ти е, че ако някога се разбере, че ние сме пуснали материалите по „Патриотичен глашатай“…

— Никой няма да научи.

— Медиите ще ни се нахвърлят като лешояди. Струва ми се, че се приближи прекалено опасно до истината — „някой ви е излъгал“, такива неща.

— Е, наистина ми достави известно удоволствие — призна Уилман. — Но всичко ще е наред. Няма да открият отпечатъците ни на местопрестъплението.

Столта недоволно поклати глава.

— Ако беше успял да си осигури подходящ експлозив…

— Защо се измъчваш за минали неща? Всичко свърши. И свърши добре.

— Сигурно защото все още не разбирам защо пое толкова голям риск.

— Защото ние сме различни хора. Можеш ли да си представиш, че залагаш сто хиляди долара срещу един милион?

— Едва ли. Сто хиляди долара са прекалено голяма част от всичко, което имам.

— Виждаш ли? Даже не попита какви са шансовете?

— Това няма значение. Баща ми ме научи на две правила за хазарта — първо, залагай само на сигурно. Второ, нищо не е сигурно. — Столта се усмихна криво. — Добре де, аз съм си предпазлив човек. Но мисля, че всъщност ти не отговори на въпроса ми.

— Нима си ми задал въпрос?

— Да. Защо беше готов да поемеш риск, който щеше да унищожи двайсет години от работата ти?

— Аха, този въпрос ли? — каза Уилман и се отпусна на един от столовете. — Ами, истината е, че никога не съм бил хазартна личност. Нямам търпение пасивно да чакам да ми дойдат карти.

— Тогава защо просто реши да блъфираш?

Сенаторът поклати глава.

— Това е по-скоро като сражение, отколкото като хазарт, Евън — проблемът е тактически, не статистически. А най-лошото нещо, което можеш да направиш в едно сражение, е да си позволиш да мислиш за шансовете — особено ако са срещу теб. Ако го направиш, никога няма да стигнеш до върха, никога няма да атакуваш хълма и шансовете никога няма да са на твоя страна. Онова, което направиш само за една минута, може да промени всичко.

— Това все още не обяснява защо си решил да атакуваш този хълм точно сега.

— Няма да ме оставиш на мира, а? — Уилман за миг се вгледа в лицето му. — Не, няма. — Той въздъхна. — Истината е, че ми омръзна да чакам. Не знам колко време ми остава и искам да видя края на всичко това. Затова съм готов да поема някои рискове. — Сенаторът замълча, сякаш мислеше дали да продължи. — Това не са само героични легенди — много битки са се решавали от човек, който не е можел да чака повече.