Артър Кларк - Спусъкът

В този миг той чу високо металическо изщракване и се обърна. Добре облечен възрастен мъж държеше една от входните врати отворена и през нея влиташе камера на Небесно око, следвана от мъж и жена с журналистически ленти на главите и предаватели, закачени точно над лактите.

— Какво правите? — извика Малок. — Вратата трябваше да е заключена!

Възрастният мъж го погледна строго и Малок позна, че е Гроувър Уилман.

— Пускам медиите. Нали искахте публика? Искате да направите изявление, нали? Е, Си Ен Ен две ви слуша, както и Ройтерс, Стар Нюз и Асошиейтид Медия. Говорете.

Малок внезапно престана да забелязва останалите в чакалнята, приближи се до Уилман, смъкна ризата си и вдигна дясната си ръка, за да покаже залепения за дланта си детонатор.

— Ти си този, дето ще направи изявление. Ти ще сложиш край на тая измама. Ще признаеш участието си в заговора. Ще кажеш на света истината за Спусъка. Иначе ще взривя бомбата и светът ще прочете истината по обезобразените ни тела. Ти решаваш, сенаторе. Ти решаваш дали си струва да пожертваш живота на двайсет души, за да запазиш в тайна още пет минути една лъжа.

Уилман скръсти ръце на гърдите си и бавно поклати глава.

— Господин Малок, всъщност някой е излъгал вас. Истината е, че Спусъкът действа. Неутрализаторът действа още по-добре. Вие не носите бомба — даже да е била бомба, тя вече не е бомба.

— Проклет лъжец! — изсъска Малок и направи още една крачка към него. — Кажи им! Това е заговор да разоръжите американския народ. Президентът Бреланд вече е сключил сделка да предаде независимостта ни на Обединените нации. Но трябва да ни вземете оръжието преди да дойдат сините каски — преди последния ден от мандата на Бреланд. И сте измислили тая измама, за да ни накарате сами да ги предадем. Това е истината, сенатор Уилман.

— Кой ви е наприказвал тези глупости, господин Малок?

— В уебсайта на „Патриотичен глашатай“ има документи, които потвърждават всичко това. Разбира се, те не остават дълго там — сайтът е атакуван от вируси и после някой го блокира. Но предполагам, че това ти е известно, тъй като го правят вашите шпиони.

— Не е зле да повишите изискванията си към доказателствата, господин Малок. Опасявам се, че някой се е възползвал от вашата доверчивост.

— Можеш да ме обиждаш колкото си искаш — това няма да промени истината. И ако трябва да убия всички тук, за да покажа истината на хората, мой патриотичен дълг е да го направя.

— Не се заблуждавайте, господин Малок — вие не сте патриот. Вие сте само един от хората, които не могат да приемат факта, че не командват парада — отвърна Уилман и се обърна към присъстващите. — Моля ви, върнете се към задълженията си. Този човек не представлява заплаха за нас.

— Спрете! — извика Малок и вдигна дясната си ръка високо над главата си. — За Бога, ще го направя — ще го направя!

— Тогава направете каквото смятате, че трябва — каза Уилман и се обърна, сякаш за да си тръгне.

„Смили се над мен, Господи“ — мислено се помоли Малок. После затвори очи и натисна детонатора.

Трябваше му цяла секунда, за да проумее, че е жив. Отвори очи и невярващо зяпна детонатора, после го превключи и опита пак.

— Имате ли нужда от помощ, господин Малок?

Малок бавно се свлече на колене и на лицето му се изписа пълно отчаяние.

— Измамил ме е! Ножа ме е измамил… дал ми е… — Той припряно отвори една от торбичките на колана си. — Какво, какво е това нещо? Пластилин ли? Трябваше да е амониев пикрат и С4…

— И наистина е — каза сенаторът. — Но е видоизменен от нашия неутрализатор.

Малок поклати глава.

— Не… това е невъзможно…

— Защо? Защото ще ви е трудно да се откажете от предубежденията си ли?

— Не, сигурно съм объркал нещо — проводниците, свързването…

— Грешката ви е във връзката, която правите между оръжията и сигурността. Наистина ли смятате, че ние обичаме свободата по-малко от вас и не милеем за сигурността на семействата си?

— Вашата свобода — ами нашата? Вашите семейства — ами нашите? Вие ни хвърляте на вълците, за да запазите собствената си безопасност…

— Ние се опитваме да сложим намордници на вълците, господин Малок, не да ги нахраним — отвърна Уилман и протегна ръка на Малок. След дълго колебание младият мъж я прие. — Ако наистина искате да разберете, мога да ви предложа по-добър отговор.

Малок се намръщи, но тихо каза:

— Слушам ви.

— Това общество не се е превърнало в денонощна касапница единствено поради факта, че повечето хора обикновено не са готови да рискуват всичко в бой, в който могат да бъдат осакатени или да загинат. А когато се бием, ние обикновено го правим само колкото да уредим проблема — някой отстъпва преди да сме прехвърлили границата на натъртванията и насиненото око.