Артър Кларк - Спусъкът

Ала това непреклонно ядро успешно използваше страха, за да изгради коалиция на мнозинството срещу държавното и частното използване на Спусъка. Коалицията разчиташе главно на провинциалните семейства, градските ергени, консервативните абсолютисти, бедните работници, недоволните и младите либерали, заблудени да вярват, че защитават личната свобода. Но истинската обединяваща стойност, показваше статистиката, бе „сакралната единица“ — един мъж, едно семейство, един цвят, една вяра.

Възвръщането на привърженици на тази група означаваше да се обърнат към техните страхове и да разбудят съвестта им. Това не бяха лесни задачи. Често страхът беше глух за разума, а съвестта — безчувствена към чуждото нещастие.

Ала Солта имаше право — новите статистики показваха известна промяна на цифрите.

Уилман предполагаше, че знае причината. Агитационната комисия на „Разум срещу безумието“ усърдно издирваше истории за успеха на спасителния щит в целия свят и агресивно ги показваше по медиите. През последните няколко седмици комисията бе направила няколко изключителни удара, благодарение главно на събития извън границите на Америка.

На Юкатан древните градове на маите Уксмал, Лабна и Чичен Ица бяха отворени за туристи за пръв път след близо десетилетие. Спусъкът беше сложил край на гражданската война в страната на тези археологически богатства, но именно Неутрализаторът ги бе разчистил, без да има опасност за храмовете.

Йерусалим, по чиито улици ежедневно патрулираха четиринадесет обозначени и шест необозначени неутрализаторни буса, празнуваше първата година през цялата си история без нито един бомбен атентат или убийство с огнестрелно оръжие. Известната видеожурналистка Риджайна Уикман направи всичко възможно, за да демонстрира с драматичен, сравняващ миналото и настоящето репортаж, че войникът с автомата е изчезнал от очите на обществото.

„През последните шестнайсет години постоянно пътувах — застанала пред Стената на плача, каза Уикман. — Била съм в двеста града в повече от четирийсет страни. Но като американка, пътешестваща в чужбина, никога не успях да свикна с гледката на автоматите, провесени на раменете на полицаи или небрежно носени по пазарите.

За някои тези показни оръжия са символ на безопасност — само че те винаги са ме карали да се чувствам по всякакъв друг начин, но не и в безопасност. Колкото и да харесвам Киншаса, Сеул или Буенос Айрес, не мога да кажа, че се чувствам спокойно там. Оръжията са позор за обществото, за всяко общество, и аз никога не съм виждала град, който да не спечели от тяхното изчезване.

Точно това става тук, в Йерусалим. В град, в който се е воювало в продължение на хилядолетия, сега е настъпил странен и непривичен мир. Не че старите вражди са се излекували, не че на старите противници им е омръзнало да се бият. Но в град, ежедневно прочистван от огнестрелно оръжие, ние можем да видим обещанието на новата техника — убийството тук е станало толкова трудно, че просто може би е по-лесно да се научим да живеем заедно.“

Ала дори талантливата журналистка не можеше да превърне в новини събития, които изобщо не са се случили. Беше по-лесно да отбелязваш провалите, отколкото да признаваш успехите. И според привидно неизменните закони, които управляват човешката емоционална идентификация, хиляда души, спасени в Етиопия, се равняваха на по-малко от един живот, изгубен в Ери — стига лицето на жертвата да бе от същия цвят като лицето на човека, правещ равносметка на щетите.

Колкото и да се радваше на добрите новини от всички краища на света, Уилман се молеше за успешна история, по-близо до Америка — за предпочитане публична, добре отразена в медиите и с фотогенични признателни спасени жертви. Нещо по време на спортно състезание, заплаха за нюорлианския карнавал по Заговезни или Оскарите.

Но докато чакаше Божието знамение, той имаше предостатъчно работа.

— Сенатор Уилман?

Гласът на ръководителя на отдела за връзки с гражданите звучеше странно, а на лицето му се бе изписало загадъчно изражение.

— Какво има, Доналд?

— Можете ли да слезете? Веднага…

— Мога. За какво става дума?

Доналд се намръщи и погледна настрани.

— Удивителна работа, господин сенатор. Спомняте ли си разговора, който водихме след последното телезаседание в понеделник?

— Да. Обсъждахме как да се отнасяме към приоритетни клиенти…

Всъщност дискусията се отнасяше за евентуални проблеми с охраната, включително нахлуване в сграда на фондацията. Уилман влезе във вътрешната видеомрежа и започна да обикаля камерите около онази, която използваше Доналд.