Артър Кларк - Спусъкът

— Разбирам, Доналд. Разбирам всичко.

— Винаги съм смятал, че ако претопиш всички мечове в плугове, утре ще откриеш, че се бият с плуговете. Спокойно можеш да запазиш мечовете, особено ако вече ги владееш до съвършенство.

— Ако мечовете бяха най-сериозният ни проблем, нямаше да водим този разговор. — Степак поклати глава. — Светът ще се преобрази и не знам дали изкопаеми като нас с теб някога ще си намерят мястото в него. Но не можем да го предотвратим. И ако не можем да помогнем, единственият доблестен изход е да не пречим.

Мадисън въздъхна и сякаш се смали.

— Да. Май е така. Може би по-младите, по-гъвкавите умове ще открият възможности там, където аз виждам само опасност.

— Сигурен съм, че приятно ще ни изненадат — каза Степак. — В края на краищата те са наши деца.

Мадисън се усмихна криво и се отдръпна от пътя му.

— Ако ми позволиш да предложа свой заместник…

— С удоволствие ще предам предложението ти на президента.

— Благодаря. Моля те, кажи му, че препоръчвам да обмисли кандидатурата на заместник-председателя генерал Хайнсър.

— И основанието ти е…

— Знам, че Бил мълчи пред президента, главно от уважение. Но по време на заседанията на Съвета е най-енергичният защитник на президентската позиция. Затова започнахме да го наричаме Самотния рейнджър. Издигането му ще прати където трябва недвусмислено послание. Предполагам, че може бързо да промени отношението на началник-щабовете, без да се налагат повече персонални промени.

Степак го погледна въпросително и той прибави:

— Не защитавам никого. Последното нещо, което ни трябва сега, е да създадем впечатление за генералски бунт. Това няма да доведе до установяване на ред и дисциплина по време на трудния преход.

Степак разбиращо кимна.

— Ще се погрижа президентът да получи препоръките ти.

Евън Столта надникна в кабинета на Гроувър Уилман, почука по касата на вратата, за да привлече вниманието му, и каза:

— Има малка промяна в цифрите. Трябва да хвърлиш един поглед.

И преди сенаторът да успее да отговори, главния стратегически консултант вече го нямаше.

Уилман въздъхна. Такъв беше ритъмът на живот в джорджтаунския офис на „Разум срещу безумието“ — непрекъснато движение. За по-малко от три месеца РСБ бе удвоил членската си маса, беше утроил персонала си и бе преместил в самостоятелна сграда Библиотеката на мира. Разрастването бе постигнато с цената на искрената всеотдайност и сега офисите на организацията повече приличаха на предизборен щаб, отколкото на фондация, повече на нервен център, отколкото на мозъчен тръст.

Още нещо бе изчезнало наред с възможността за спокойни размисли — способността на Уилман лично да контролира всички дейности на „Разум срещу безумието“. Ставаха прекалено много неща на прекалено различни места, имаше прекалено много рамене, над които да наднича, прекалено много задължения го приковаваха към настолния му комуникатор, превърнал се в единствения прозорец, през който следеше работата си и своя свят.

— Обществено мнение, тенденции, на екрана — каза той и седна на стола си, за да проучи диаграмите. Фондацията купуваше постоянно наблюдение на общественото мнение от две различни компании по шест ключови критерия в търсене на слабости от двете страни на разделеното общество.

От едната страна бяха онези, които смятаха оръжията за по-голямата опасност, които с радост щяха да живеят под закрилата на спасителен щит и които спокойно приемаха мисълта, че полицията разполага с новата техника и че обществените места са защитени с нея. След постоянно спускане от висотата на шестдесет или повече процента, тази цифра за няколко месеца бе спаднала на четиридесет. Към тази група спадаха главно жени, студенти, родители, по-възрастни хора и жители на предградията. Обединяващата ги ключова стойност беше значението, което отдаваха на обществото.

От другата страна бяха онези, които се страхуваха от тайнствените и непознати сили на Спусъка повече, отколкото от познатото присъствие на оръжията, които предпочитаха да имат оръжие, отколкото да зависят от чужда закрила, или които повече се страхуваха от тоталитарна държава, отколкото от криминалната статистика. Твърдият електорат на поддръжниците на неограниченото притежаване на оръжие възлизаше на не повече от двадесет процента от възрастното население — почти изключително бели мъже, мнозина от които имаха тайни расистки, класови или политически цели.