Артър Кларк - Спусъкът

— Трябва да се обадя на брокера си — да му кажа да продава акциите на „Ремингтън“…

— Вече си закъснял — запази ги и се надявай, че някой ден хората ще ги колекционират.

— Наистина ли успяхме? Наистина ли успяхме? Мисля, че успяхме…

— Да, и аз съвсем скоро ще си получа парите от ония басове…

— Ей, Горди, сигурен ли, че си заредил батериите правилно?

— Хайде да идем на полигона и да проверим.

— Точно така, приятели, още не сме свършили. Контролна група, изключете пултовете си и започвайте да пишете докладите за теста. Всички останали — бусът чака.

По време на спускането по дългото метално стълбище Броуиър се опираше на ръката на Вал Боудън. Когато се качиха на буса, Лий Тейър се обърна и го погледна въпросително.

— Добре ли си, Карл? Искаш ли да се върнеш в комплекса?

— От жегата е — изтощава ме. И от слънцето ме боли глава. Но съм добре — климатикът ми помага. Хайде да свършваме.

Тя не изглеждаше убедена, но се обърна към шофьора и му даде знак.

— Да вървим.

Когато бусът стигна на стрелбището, хората на Макган бяха приготвили всичко. Имаше оръжие за всеки калибър боеприпаси и състав на експлозив, както и човек с брониран костюм за всяко оръжие. Свързаните с електрически детонатор проби бяха поставени в ями, отдалечени на сто и петдесет метра.

— Настойчиво ви съветвам да гледате от оня грозник там, госпожи и господа — каза Макган и посочи бронетранспортьора. — Вътре има два перископни монитора, така че няма да пропуснете нищо — и нищо няма да ви улучи.

Броуиър се усмихна и каза:

— Гледката оттук ми харесва. Можете да започнете, когато сте готови, господин Макган.

След това нямаше как да накарат другите да влязат в бронетранспортьора. Те останаха при Броуиър и буса, докато Макган се отдалечаваше към края на огневата линия. Той се консултира по радиостанцията с помощника си по безопасността, после вдигна червеното флагче.

Тъй като имаше вероятност някой от боеприпасите да е дефектен, Макган беше снабдил огневата линия с револвери, карабини и пушки-помпи. През следващите няколко минути това се оказа далновидно решение. Един след друг хората опитваха с различни оръжия и ги оставяха, без да успеят да стрелят.

Повтори се същото като с експлозивите. Три гранати се забиха в склона на хълма и вдигнаха само облачета червеникав прах. Електричеството безсилно обходи тестовите ями. Стоманени ударници безрезултатно паднаха върху върховете на бойните глави, пластичният взрив само съскаше в гнездата си от огнеупорни тухли.

И всичко това постепенно смъкваше тежестта от плещите на Броуиър, докато накрая той не започна да се чувства странно лек и спокоен, като балон, опрян в тавана. Когато Макган спусна червеното флагче и над стрелбището се разнесоха радостни викове, Броуиър не се включи в ликуването. Успя само широко да се усмихне — струваше му се, че от прекален възторг ще отлети.

Никой, включително самият Броуиър, не разбираше, че състоянието му е опасно. Ненадейно пред него се появи Гордън Грийн, хвана ръката му и я стисна. До него бе и Гроувър Уилман и говореше нещо, което възрастният учен не можеше да чуе. После му се нахвърли доктор Сам и го прегърна така, че едва не го събори на земята. На помощ му се притече Лий Тейър, хвана доктор Сам за яката и го замъкна някъде настрани — само за да се появи след няколко секунди и също да подложи Броуиър на смазваща гърдите прегръдка. Кръгът от тела около него се стесняваше, докато накрая паниката в очите му привлече вниманието на Арън Голдстийн.

— Махнете се, махнете се — скара им се индустриалецът, хвана Броуиър под ръка и го поведе към буса.

Двамата седнаха заедно на стъпалата и Броуиър се вкопчи в успокоителната плътност на метала.

— Добре ли си, Карл?

— Всичко беше… просто ми дойде прекалено — отвърна ученият. Гърдите му бързо се надигаха и спускаха и от гърлото му се чуваха остри, хрипливи звуци. Той се опита да се усмихне. — Кой да предполага… че човек може толкова да се развълнува… за нищо.

— За нищо ли? Не бих казал, стари приятелю.

Над двамата падна сянка и Броуиър вдигна глава. Пред тях стоеше Уилман.

— Повикаха хеликоптера и санитарите. Да ти донеса ли нещо, Карл?

— Добре съм — настоя Броуиър. — Лек топлинен удар, в най-лошия случай. — Той махна с ръка, за да отблъсне предложената му чаша вода. — Някой трябва да се обади на президента и да му каже, че имаме действащ Неутрализатор.

— Мислех довечера да се кача на самолета и да му съобщя лично — отвърна Арън. — Заради секретността и прочее.