Артър Кларк - Спусъкът

— Майка ми вярваше, че Бог е много загрижен за нашето смирение и ни праща разочарования, когато започнем да очакваме повече късмет, отколкото ни се полага — отвърна Голдстийн. — По принцип предпочитам очакванията ми да бъдат надхвърлени, отколкото да остана разочарован — но когато ми е трудно да контролирам очакванията си, винаги си спомням предупреждението на мама.

Уилман изсумтя.

— Арън, ако смяташ, че един добър резултат ще е нещо повече от полагащия ни се късмет, трябва да те заведа на кратко освежаващо пътуване в най-новата история. От едната страна на везните слагаш две световни, двайсет регионални и сто граждански войни, плюс всички расови, религиозни и политически геноциди…

— Но за каква част от всичко това сме виновни самите ние?

— А, виновни са хората с пушките. Те от много отдавна командват света. Но ние не сме тук заради тях — тук сме заради останалите, онези, които са проливали кръвта си, страдали са и са умирали. — Той постави ръка на рамото на Голдстийн и успокоително го стисна. — Обещавам ти, това изобщо няма да изравни везните. Ние не искаме чак толкова много — това е само троха, символичен аванс, една целувка след десет хиляди шамара. Не се страхувай да го искаш с цялото си сърце.

— Започнаха броенето — каза индустриалецът и взе бинокъла си. — Скоро ще разберем.

В този ден важно беше онова, което не се случи.

Точно в 14:10:00, когато ъгълът на слънцето бе идеален за видеокамерите, поставеният върху Модел I прототип бе активиран с пълна мощност за една двадесета от секундата. Цялото напрежение се състоеше в приготовленията — самият момент отмина прекалено бързо, като дъх, затаен в тревожно очакване. Но в този кратък миг различните боеприпаси и експлозиви по тестовите поставки бяха подложени на нещо, което Броуиър дръзко нарече болометрично интермодулиращо поле.

Единствено Броуиър от всички наблюдатели в контролното помещение бе в състояние да си представи какво става със структурата на материалите по време на мимолетното им излагане на полето. Бенингтън-Хастингс разсъждаваше с математически понятия, не с метафори — той виждаше уравненията така, както глухият композитор чува музиката, без технически средства, като чиста същност, която не изисква преобразуване в нещо конкретно. Другите бяха пленници на съответния училищен модел на атома, който най-твърдо се бе установил в библиотеката им от идеи, защото мигновеното преобразуване на стихийната материя нямаше място в свят или на орбитиращи електрони, или на квантова несигурност.

Ала в представите на Броуиър стихийната материя беше изчезнала, разкрита като удобна измислица, приятна за възприятията на сетивата. Материята бе само производно, вторично явление. Фундаменталните същности бяха енергията и информацията. Информацията придаваше форма на енергията, както волята превръщаше желанието в цел. След информацията се променяше и формата, докато субстанцията оставаше неизменна.

Като че ли информацията бе волята на вселената, мислеше си Броуиър, воля, налагаща ред на субстанцията — ред, който следваше спонтанното и експлозивно преобразуване, погрешно възприемано като момент на сътворението. Енергията беше по-стара от информацията, ала безформена и безвременна без нея — по-стара от материята, ала безпомощна и безполезна без нея. В тази нова и провокативна светлина Големият взрив не представляваше раждането на вселената, а на нейното съзнание.

И с типичната човешка самоувереност той и екипът му се опитваха да проникнат в механизма, с помощта на който се бе създала и се поддържаше вселената. Опитваха се да прошепнат предложение в ухото на универсалния ум, да заменят една мисъл с друга, един модел с друг. Надяваха се да открият, че свойствата на материята са също толкова произволни в настоящето, колкото и в първите секунди на космическия пожар, да демонстрират, че квантовата несигурност е само загатване за космическата гъвкавост.

Броуиър вече знаеше, че могат да разбъркват информационния пакет от обвързана енергия — каквото всъщност правеше Спусъкът. Въпросът, на който трябваше да се отговори, бе дали могат последователно да променят този информационен пакет. Но дори задаването на въпроса предполагаше гъвкавост на фундаменталния ред, предполагаше, че локалните промени ще останат локални и че енергията ще остане строго обвързана, както обещаваха уравненията на доктор Сам.

В противен случай полигонът, Пристройката, централните окръзи на Невада и може би много по-голям район щеше да изчезне в синьо-бялата пещ на хаоса. „Днес — помисли си Броуиър — или ще станем като боговете, или ще се срещнем с тях.“