Артър Кларк - Спусъкът

Уолш се опита да отвори вратата, но установи, че е заключена.

— Бихте ли ми казали кой сте и какво искате, господине?

— Казвам се Арън Голдстийн… — Забеляза скептичните им изражения и въздъхна. — Да, онзи Голдстийн — не се подвеждайте по колата. Под наем е. Току-що пристигнах и спешно трябва да разговарям с доктор Броуиър. Вижте, разбирам, че се опитвате да защитите покоя на учените, но въпросът е изключително важен — толкова важен, че ако не ми окажете съдействие, ще потърся начин да дам отдушник на раздразнението си. Обикновено го правя, като харча пари, за да създавам проблеми на хората, които ми създават проблеми. Колко проблеми според вас ще мога да ви създам с печалбата си от един ден?

Двамата въпросително се спогледаха.

— Имате ли документ за самоличност? — попита жената.

Голдстийн мълчаливо и небрежно й подаде личната си смарткарта и проследи изражението й, докато я прекарваше през скенера си.

— Трябва ви доктор Броуиър, така ли? — попита мъжът.

— Уилис, недей…

— Колко пъти трябва да го повторя? — каза Голдстийн.

— Мисля, че сте закъснели.

— Моля?

— Тази сутрин доктор Броуиър ни предупреди, че заминава заедно с доктор Сам.

— Закъде? И кой е доктор Сам?

— Почакайте. — Мъжът включи радиостанцията си. — Стивън, обажда се Уилис. Доктор Сам замина ли вече? — Той замълча, после прибави: — Преди двайсет минути? Благодаря. — Уилис се наведе и надникна през прозореца. — Може и да не сте закъснели. Потърсете го на Олдън Лейн. — Той посочи на изток. — Доктор Броуиър е на номер петдесет и едно.

Голдстийн кимна и превключи на задна.

— Моите извинения за тревата — за миг изпуснах волана. Пратете сметката за чима в „Оуръм Индъстрис“.

Забеляза ги само защото знаеше, че търси двама души. Иначе щеше да се подчини на знака „Стоп“ на Олдън Лейн и щеше да изчака таксито да продължи напред, вместо да го засече.

Запищяха спирачки и двете коли поднесоха. Таксито спря с предното си дясно колело до тротоара. Левият край на предната му броня опираше в дясната врата на кремавата кола. Двамата шофьори излязоха в здрача — единият гневно ругаеше, докато другият спокойно вадеше от вътрешния си джоб стодоларова банкнота.

— Извинявайте — каза Голдстийн, усмихна се и подаде парите, после заобиколи внезапно изгубилия дар слово таксиметров шофьор, надникна през отворената врата и погледна вътре. Броуиър беше пребледнял, а вторият пътник видимо трепереше.

— Много сте стар за наемен убиец — с нервна дързост отбеляза непознатият.

— И съвсем невъоръжен — прибави Голдстийн. — Карл, трябва да поговорим.

— По дяволите, Арън, какво правиш тук? Да не си се побъркал? Щеше да ни убиеш!

— Глупости — таксиметровите шофьори имат бързи рефлекси. Просто слез и ела в моята кола.

В този момент шофьорът също се наведе към тях.

— Вижте, ако е нещо за жени, не искам да се забърквам.

— Не е и няма да се забъркате. Свалете им багажа — аз ще ги закарам където отиват.

— Ей, броячът ми продължава да трака. Няма да позволя на никой да ми отмъкне…

Голдстийн мълчаливо му подаде още една банкнота.

— Така бива — каза шофьорът.

— Ти дори не знаеш къде отиваме — възрази Броуиър. — И вече закъсняваме. Ще си изпуснем самолета.

— Наистина не знам къде отивате. Но знам, че няма да изпуснете самолета. — Той погледна доктор Сам. — За вас не съм сигурен. Карл, премести се в моята кола, моля те.

Броуиър се намръщи, после отвори вратата.

— Никога не съм те виждал такъв, Арън, така че сигурно ще е най-добре да разбера какво ти е щукнало.

— Така те харесвам.

— Едва ли. Дай ми ключовете.

Броуиър подкара колата към тротоара и освободи кръстовището. Таксиметровият шофьор го последва, остави доктор Сам и куфарите на тротоара и потегли.

— А сега ми кажи какво става — настоя Броуиър.

Индустриалецът се настани до него на предната седалка.

— Положението е много сериозно, Карл, много сериозно. Драматургът ни моли за помощ. Пиесата се нуждае от второ действие и няма много време. Вложили сме толкова пари, че не искам преждевременно да свалят продукцията…

Броуиър объркано запремигва и го прекъсна.

— Каква пиеса? За какво говориш?

Голдстийн се намръщи, наведе се към него и прошепна:

— Говоря за президента. Говоря за работата, която вършим за него.

— Тогава защо не го кажеш направо? Тук сме само ние двамата.

— И твоят приятел. Кой е той? Добре ли го познаваш?

— Канех се да го заведа в Пристройката — това отговаря ли на въпроса ти?