Артър Кларк - Спусъкът

На лицето на Бреланд изведнъж се изписа меланхолия и той седна на един от столовете.

— Завиждам ви, че имате време за това — за нещо чудесно, весело и лично.

Голдстийн се засмя.

— Не се заблуждавайте. Това тук са по-скоро пари, отколкото време — боя се, че времето е пръснато в продължение на три десетилетия, една вечер на месец, един уикенд на година.

— Аха. И все пак… все пак преди имах хобита. Поне едно. — Президентът се усмихна уморено. — Но пък съвсем скоро ще имам предостатъчно време да си спомня какво беше то.

— Вижте, господин президент…

— Моля ви — Марк — прекъсна го Бреланд. — Все повече ми се иска да чувам как звучи собственото ми име.

— Добре, Марк — повтори Голдстийн. — Още е прекалено рано да се предавате.

— Рейтингът ми е четирийсет процента, Арън.

— Пламенни и непоклатими четирийсет процента — те могат да предрешат изборите, когато половината от населението си стои вкъщи.

Бреланд се засмя горчиво.

— Мисля, че никой няма да изтърпи до следващите избори. Сигурен съм, че каквато и да е съвременната статистика за социалния състав на гласоподавателите, този път тя ще бъде нарушена.

— В такъв случай няма да се оправдае нито една прогноза — социолозите нямат представа как да предвидят поведението на група, която никога досега не е гласувала.

Бреланд вдигна ръка и поклати глава.

— Стига, моля ви, стига. Единственото, което е по-тъжно от младия циник, е старият идеалист.

— При цялото ми уважение, господин президент, според мен е тъкмо обратното. Но времето ни е ограничено и се съмнявам, че сте дошли тук, за да си разменяме афоризми.

— Не — потвърди Бреланд. — Дойдох с надеждата да получа вашата помощ.

— Ще направя, каквото мога.

— Не знам дали изобщо можете да направите нещо. Но съм отчаян, Арън. Всичко се изплъзва от ръцете ми. Нямам власт над Пентагона, нямам авторитет в Конгреса — решили са, че вече съм абсолютно безпомощен и че спокойно могат да не ми обръщат внимание. Началник-щабовете се готвят за превъоръжаване с тактически ядрени оръжия и азитни експлозиви. Конгресът търси начин да забрани частното притежаване на спасителни щитове, като ги обяви за обществено опасни. НОА води процес против инсталираните от щатите спасителни щитове, като ги обявява за нарушение на Четвъртата поправка — неоснователно претърсване и арест. И аз не мога да направя нищо.

— Това не е всичко — тази война се води на още един фронт — каза Голдстийн. — Срещу „Оуръм Индъстрис“, лабораториите „Терабайт“, Джефри Хортън и всеки, който има участие в създаването на Спусъците, се водят над шейсет дела за причинени вреди.

— Шейсет!

— И това е само началото. Според мен се полагат координирани усилия за елиминиране на Спусъка, като се направи нерентабилно скъпо конструирането и инсталирането му. И това играе ролята на изнудване още преди първият процес да е стигнал до съдебната зала — вече ни е известно за над сто доброволно изключени или демонтирани частни инсталации.

— Защото собствениците повече се страхуват да не ги осъдят, отколкото някой да не бъде убит.

— В крайна сметка, да.

Бреланд въздъхна.

— Знаете ли, Арън, никога не съм вярвал в психоанализата, но сега много се изкушавам — мъжкият фетиш за оръжия и напълно нелогичната реакция на някои мъже към перспективата да се откажат от тях…

— Знам накъде води това. Сякаш са ги кастрирали, сякаш са ги направили импотентни.

— Звучи абсурдно, но все пак… — Президентът поклати глава.

— Е, вече е късно да включим Националната психиатрична застраховка към държавната програма за социално осигуряване.

Бреланд глухо се засмя.

— Другото обяснение, което ми дадоха, е още по-обезпокояващо — че се борим с първичен биологичен егоизъм, вроден стремеж към власт и защита на семейството. Един британски антрополог ми прати дълго есе със своя анализ: съпротивата идва от страна на мъже, които ме смятат за заплаха, а не за по-високопоставен човек от тяхното племе. Те отказват да се поставят под моя защита и се вкопчват в онова, което според тях им трябва, за да се защитават сами.

— Звучи като начало на революция.

— Нали? Може би единственото, което ни спасява, е, че изглеждам изключително слаб — че съм изключително слаб. Те ме смятат за смъртоносно ранен. Мислят си, че вече са победили. И ще ми е много трудно да ги убедя в противното. Тъкмо затова съм тук — трябва ми опора. Трябва ми начин да ги убедя, че грешат.