Артър Кларк - Спусъкът

— Няма заповед за охраната му, не сме установявали и наблюдение — отвърна Хилгър.

— Защо?

— Прекратих наблюдението един месец след излизането на доктор Хортън в отпуска. Това изискваше прекалено много хора и нямаше признаци да е изложен на опасност. Моника, ти знаеш ли нещо?

— Следим придвижването на доктор Хортън, разбира се. Но не подробно. Последното съобщение е отпреди двайсет и три дни.

— Значи и ние не знаем къде е?

— Не знаем, господин президент.

— Тогава го открийте. И докато го търсите, измислете начин да го следите.

— Господин президент, да разбирам ли, че не се очаква доктор Хортън да ни съдейства?

— Точно така. Откриването му е от първостепенна важност — използвайте всички необходими ресурси, и човешки, и технически.

Хилгър се прокашля.

— Добре, господин президент. Ще се погрижа за това.

На скромния терминал на летището в Принстън нямаше други самолети и съответно отпред не чакаха лимузини и таксита. Вместо да вика кола, Голдстийн направо отиде в единственото бюро за автомобили под наем и почука на гишето. След малко от съседната стая излезе един озадачен служител, очевидно събуден от дрямка. Голдстийн без възражения взе една кремава кола, като запази за себе си фактите, че шофьорската му книжка е само за дневно шофиране и че не е сядал зад волана от повече от пет години.

Единственото свободно място в паркинга на Фулд Хол беше за инвалиди. За да не му наложат автоматична конфискация, Голдстийн остави колата с включен двигател до тротоара.

— Извинете — повика той жената на рецепцията. — Бихте ли ми казали къде да намеря доктор Броуиър?

— Съжалявам, доктор Броуиър не приема гости. Но можете да му оставите съобщение.

— Какво значи това? Защо не приема? Спи ли? Да не би да не е в университета?

— Съжалявам, нямам повече информация. Предлагам ви да оставите съобщение на доктор Броуиър и да си уредите…

— Госпожице, ако исках да му оставя съобщение, щях да го направя. Доктор Броуиър работи при мен.

— В такъв случай сигурно имате по-добри начини да се свържете с него — спокойно отговори момичето. — Съжалявам, но не мога да ви помогна. Институтът е длъжен да осигурява оптимална среда за…

— Да, да, да — нетърпеливо я прекъсна Голдстийн. — Сега вие ме разберете…

— Извинете, господине — намеси се нов глас. — Вашата кола ли е паркирана на улицата?

Голдстийн се обърна и се озова пред висок мъж с дискретна жълто-кафява униформа.

— Да.

— Ще трябва да я преместите, господине. Пречи на движението.

Голдстийн прехапа устни и овладя желанието си да му отговори остро.

— Добре. Ще я преместя.

Качи се в колата, затръшна вратата и за миг остана абсолютно неподвижен, вперил очи в таблото. Бе възнамерявал колкото може по-незабелязано да пристигне и да си замине, да не доверява нищо на ефира, където думите му можеха да бъдат засечени, записани и дешифрирани от хора, проявяващи особен интерес към създателите на Спусъка.

Ала Карл се беше заключил зад стена — не само от етикет и протокол, но и от мерките за безопасност на „Терабайт“. Физическият адрес на Броуиър липсваше в архива на лабораториите. Нямаше нужда от него. Парите стигаха до сметките, информацията стигаше до дисплеите и принтерите, имаше достатъчно фирми за доставка на стоки.

Оставаха му само две възможности: да се опита да пробие дупка в стената или да изчака докато Броуиър сам не излезе навън — което, що се отнасяше до Голдстийн, всъщност бе единственото решение.

С вой на двигателите и писък на гуми, достоен за седемнайсетгодишен хлапак, той подкара колата, после рязко зави надясно. Предните колела се качиха на тротоара, автомобилът навлезе в тревата и спря. Голдстийн зачака.

Не се наложи да чака дълго. След секунди високият мъж от охраната изскочи от централния вход на сградата, следван от някаква дребна жена. Двамата се затичаха право към Голдстийн, без да крещят заповеди и да вадят оръжия. Когато се приближиха и спряха до лявата врата, той спусна малко прозореца си.

— Засрамете се — без да им даде възможност да кажат нещо, започна Голдстийн. — Това ли е представата ви за охрана, господин Уолш? Ами ако бях терорист с бомба в колата? Можех да стигна чак до стълбището и да взривя цялата сграда.

— Господине, веднага преместете колата — отвърна жената. — Ако не го направите, ще ви арестуваме за навлизане в частна собственост и унищожаване на…

— Заплахите няма да прикрият недостатъците. Боже Господи, една средно голяма кола-бомба само за миг ще унищожи двайсет процента от интелекта на планетата. Знам, че тук нямате инсталиран спасителен щит, защото вашите директори глупаво отклониха нашето предложение. Но никога ли не сте чували за ограничен достъп или бариери? И двата края на този път трябва да се преградят и ви трябва някой да следи за непознати, въоръжен с нещо повече от намръщена физиономия, в случай че са недружелюбно настроени.