Артър Кларк - Спусъкът

— В Пристройката… — прехапа устни Арън. — Е, всъщност точно там исках да идеш. Тук съм, за да те замъкна обратно на работа.

— Аз изобщо не съм преставал да работя.

— По второто действие.

— Е, мисля, че двамата със Сам може би вече имаме работен вариант — отвърна Броуиър.

— Моля?

— Отивахме да се облечем за репетиция. Ще дойдеш ли с нас в театъра?

Голдстийн кимна и в очите му проблесна надежда.

— Можем да отидем с моя самолет.

— Добре, защото нашият излетя преди десет минути. — Броуиър махна на младия учен да се настани на задната седалка на колата. — Арън, това е доктор Самюъл Бенингтън-Хастингс. Доктор Сам, това е господин Голдстийн — той плаща сметките. И идва с нас. Или би трябвало да кажа, ние отиваме с него.

Притиснат между куфарите, доктор Сам хвърли предпазлив поглед на Голдстийн.

— Обещай ми, че няма той да ни вози.

Броуиър се засмя, стисна волана и подкара колата.

— Няма проблем. С Арън имаме уговорка — от мен шофирането, от него пилотирането. Така че бъди спокоен.

Доктор Сам въздъхна дълбоко:

— Мисля, че допускам голяма грешка.

— Такива са младежите — весело отбеляза Голдстийн и заговорнически се усмихна на Броуиър. — Когато стане на нашата възраст, на човек хич не му е толкова широко около врата.

— Сега ме безпокои височината, не широчината. Сега с радост си затварям очите — нали ще ми кажете, когато всичко свърши?

Другите двама мъже се засмяха.

— Естествено, доктор Сам — отвърна Броуиър. — Веднага щом някой каже на нас.

Доктор Гордън Грийн се наведе напред и погледна през електронния бинокъл към експерименталната платформа, разположена на хиляда метра от тях. Новият полигон използваше преимуществото на една естествена котловина, доизровена с булдозери и експлозиви. Това позволяваше контролното помещение да се измести много по-надалеч, отколкото на първия полигон на Пристройката — до върха на изложения на слънцето и вятъра хребет на един километър югозападно.

— Виждам адски много огнева мощ — отбеляза Грийн, насочил бинокъла към поставките на пробите. Поставени до защитни стени от железобетон, те не само заобикаляха платформата, но и се издигаха на повече от тридесет градуса по склона на котловината. Четири полегати тунела от северната страна разширяваха тестовия пакет до минус двадесет градуса.

Грийн не се обръщаше конкретно към никого, но Вал Боудън стоеше достатъчно близо, за да го чуе.

— Да, Пит Макган се справи чудесно.

— Добре е да имаш военен интендант — отвърна Гордън. — Деветдесетмилиметрови, трийсетмилиметрови, гранати, С-4 — ако дори само някои от тях се взривят, ще има цял месец да събираме парчетата от платформата.

— Не го казвай на Лий — тя изгуби двайсет и четири дни да организира този експеримент.

Грийн изсумтя в знак на съгласие и Боудън се отдалечи, застана до Броуиър и се заслуша в двамата лаборанти, които привършваха с проверката на уредите.

— Там е струпана адски много огнева мощ — повтори думите на инженера Боудън, само за да има какво да каже.

— Не за дълго — бодро отвърна Броуиър.

Самюъл Бенингтън-Хастингс, който се намираше на отсрещната страна на платформата, се беше залепил за Лий Тейър.

— Дълбоко ме смущава фактът, че се готвим да изпитаме това устройство, а все още не разполагаме с приличен начин да измерим мощността му.

— Това е, защото няма мощност в конвенционален смисъл — има ефект — отвърна тя. — И онези боеприпаси са достатъчни, за да измерим ефекта му.

— Чудесно. Стига да знаеш, че това не е наука — така само си играем с Божиите кубчета.

— О, Сам — адски си сладък, когато ревнуваш — закачливо каза Тейър. — Всеки знае, че без инженерите нищо не става. Теоретичната наука е въздух под налягане — от нея няма никаква полза, ако наоколо няма инженер, който да я съчетае с практическа наука и нежно да я отглежда, докато не стане напълно развито новородено техническо бебе.

Бенингтън-Хастингс се изчерви.

— Е, само се надявам съчетаването да е било безопасно.

— Ти си странно момче, доктор Сам.

— Благодаря — засмя се той.

Арън Голдстийн и последният пристигнал в Пристройката, Гроувър Уилман, си бяха намерили място зад платформата, далеч от суетнята преди теста.

— Нервен съм — призна индустриалецът. — Чудя се дали не прибързват, защото сме тук.

— Да не би да те е страх, че ще им донесем лош късмет, Арън, само защото стоим тук и толкова много го искаме? Предварителните тестове бяха много обещаващи.