Артър Кларк - Спусъкът

Това бе драмата на момента за него — не наличието на боеприпаси на полигона, нито също толкова експлозивните политически кулиси. И именно тази перспектива правеше неподвижността и тишината на първата фаза на теста толкова вълнуваща. Още известно време нямаше да разберат какво се е случило през тази една двадесета от секундата, ала онова, което не се беше случило, изпълваше Броуиър с повече облекчение, отколкото всяко друго несъстояло се събитие.

Изтече близо половин час докато хората на Пит Макган, облечени в бронирани костюми за обезвреждане на бомби, откарат дистанционно управляемия си бронетранспортьор в полигона и натоварят в задното му отделение една трета от пробите от всяка поставка. Някои щяха да бъдат запазени за анализ, други щяха да се използват в последната фаза на експеримента. По време на чакането не разговаряше почти никой, сякаш от суеверна предпазливост.

Когато екипът на Макган напусна тестовата зона, започна ново броене — този път за едновременно петсекундно активиране на тествания прототип и Модел I.

Всички боеприпаси трябваше да са уязвими за Спусъка и присъстващите се приготвиха за предстоящите експлозии. Но моментът отново дойде и замина, без да се случи нищо. Нямаше взривове, нямаше пламъци, нито дори валма бял дим, придружаващи разпадането на някои съединения.

По време на втората почивка бе по-трудно да овладеят вълнението си. Разговорите продължаваха да са само служебни. Ала Броуиър чу шепот и мърморене от всички страни, когато хората на Макган тръгнаха, за да вземат една трета от пробите. После Гордън Грийн се приближи до него и го сръга с лакът.

— Става интересно — тихо рече той. — Особено ми харесва това, че не мога да кажа дали последният човек, който е напуснал полигона, не се е спънал в някой разклонител и не е провалил всичко. — После се усмихна дяволито и се отдалечи.

Всеки от трите теста за деня на полигона имаше различна цел. Първият проверяваше безопасността на системата и от него научиха, че прототипът не дестабилизира експлозивите така, както Спусъкът. Вторият изпитваше ефикасността на системата и от него научиха, че дори Спусъкът не може да дестабилизира пробите, докато прототипът оказва успокоителното си въздействие.

Оставащият въпрос от програмата бе дали има някакъв запомнящ ефект. Като изхождаше от уравненията, доктор Сам твърдеше, че би трябвало. Като анализираше стотици тестове на Спусъка, Броуиър се съмняваше. За да решат спора, бяха заредили серия експлозиви, изложени само на полето на Модел I, от една стотна от секундата при десет процента мощност до три секунди и сто процента мощност. Тестът обхващаше деветдесет отделни проверки, но тъй като се контролираха от компютър, те щяха да отнемат само пет минути.

— Готови сме — съобщи Лий Тейър. — Полигонът е чист. Доктор Броуиър?

— Не чакайте заради мен.

— Тогава да започваме. Надяваме се да не стане нищо, нали?

В момента, в който активира устройството, разговорите утихнаха. Дори вятърът сякаш затаи дъх, докато секундите се превръщаха в минута, после във втора и трета. Всички бинокли бяха насочени към полигона. Онези, които нямаха бинокъл, се бяха скупчили около контролния пулт и наблюдаваха мониторите.

Сред тях бе Бенингтън-Хастингс, който подскачаше като нервно и нетърпеливо дете. Когато срещна очите на Броуиър, той широко се усмихна и вдигна палци. Възрастният учен отговори с предпазлив поглед, две вдигнати ръце и стиснати палци.

— Имаме пълна мощност — с разтреперан от вълнение глас съобщи Лий Тейър. Наоколо плъзнаха колебливи усмивки.

Последната минута се стори на Броуиър особено мъчителна — около гърдите му сякаш беше увито стегнато въже и с всеки дъх дълбоко се врязваше в плътта му. Дори цялата тестова поставка да се взривеше в последния момент, те вече разполагаха с достатъчно информация, за да са доволни. Но изведнъж му се прииска доктор Сам да е прав и боеприпасите да останат стабилни дори само заради чистата и красива симетрия на уравненията, заради изключителното съвършенство на момента. Към края вече съвсем не можеше да диша. Дробовете му пламтяха, главата му се пръскаше, въпреки че надеждите му бяха литнали в небесата, неспирани от страха от последствията на прекалената самоувереност.

Накрая всичко свърши.

— Това е — тихо каза Лий. — Готови сме.

Около нея избухнаха овации, очакването се превърна в ликуване, неустоимо, шеметно, гордо. Насред суматохата Броуиър тежко се облегна на един парапет, някак си успя да изкара въздуха от гърдите си и отново си пое дъх. Чуваше гласовете сякаш от много далеч.