Артър Кларк - Спусъкът

Ала Голдстийн си остана странстващ воин и прекарваше средно осем месеца годишно далеч от мерилендското си имение. Това включваше едноседмични посещения на всяка негова компания, участие в международни търговски изложения в Северна Америка, Европа и тихоокеанските страни, както и ежегодна двуседмична почивка на Вирджинските острови с катамарана „Първа любов“, който стоеше на пристан в Сейнт Томас.

Правеше го, защото можеше — като единствен притежател на „Оуръм Индъстрис“, холдинговата компания, която контролираше цялата му собственост, той не трябваше да отговаря пред никой друг освен пред себе си. Правеше го също, защото вярваше, че е необходимо, не доверяваше дори най-малкото си предприятие на управител, когото не е преценил лично. Голдстийн никога не разглеждаше една дейност само като цифри, нито си позволяваше да я наблюдава повърхностно. В резултат неговите неочаквани появи бяха станали „подходящо мотивиращи“, както се изразяваше самият той — не на последно място, защото често следваха изненадващи повишения и уволнения.

Но такъв бе истинският Арън Голдстийн — взискателен и решителен. Той бе спечелил състоянието и репутацията си с два прости принципа и една дарба. Първият принцип гласеше „Действай бързо, независимо дали преследваш някаква цел, или те преследва някакво бедствие“, а вторият — „Никой не е губил клиент, като му е дал прекалено високо качество“.

Дарбата на Голдстийн се изразяваше в странната му способност да свързва привидно несвързани събития и да различава първите признаци на предстоящ проблем — усет за долавяне на сигнала въпреки заглушаващото го пращене. Шеговито се говореше, че когато е наоколо, нямало нужда от детектори за дим, защото първият предупредителен признак щял да е самият Голдстийн, застанал с пожарогасител до източника на огъня в очакване на пожара да избухне.

Митът преувеличаваше дарбата. И все пак Голдстийн разчиташе на инстинктивното си предчувствие. Ала когато в имението му се появи група от Секретната служба, за да организира неочаквано и неофициално посещение на президента, той нямаше нужда от дарбата си, за да разбере, че инициативата за разоръжаване е в опасност.

Посещението на Бреланд бе прикрито като необявено отбиване по време на рутинен петъчен полет за Кемп Дейвид. Хеликоптерът на морската пехота леко кацна на размекнатата от дъжда отбивка само няколко минути преди обяд. Президентът слезе и отиде при Голдстийн и хората от Секретната служба. Изглеждаше уморен и напрегнат и се сопна на агентите, когато двама от тях се опитаха да ги последват в къщата.

— Това е частна среща — каза той, като се обърна и препречи вратата.

— Господин президент, трябва да сме наблизо, за да можем да ви пазим — възрази единият от охраната.

— Ако Международната Божия армия ме причаква в избата, ще научим нещо за способността ми да преценявам характерите. Останете навън — нареди президентът и затръшна вратата пред лицата им. После се обърна към смаяния Голдстийн и измърмори: — Проклети досадници. Откакто Стар ги прати да шпионират Клинтън…

— Дискретността им не може да се приема априори, знам. Заповядайте. — Голдстийн посочи към един от изходите от просторния вестибюл.

— Дали можем да поговорим в някоя стая без прозорци?

Голдстийн кимна.

— Ако иронията не ви притеснява, на долния етаж има едно помещение, което първият собственик е построил за стрелбище. По-голямата ми дъщеря го използваше за стрелба с лък. Сега си държа там влакчетата. Условията са малко спартански…

— Звучи идеално.

Влакчетата на Голдстийн бяха цял миниатюрен свят — огромен подковообразен макет, заобиколен от малка наблюдателна платформа с три въртящи се стола. В момента, в който двамата влязоха, компютърът включи диорамата. Сградите се осветиха, повече от десет товарни и пътнически влакове потеглиха по стотината метра релси, по улиците се раздвижиха трамваи и в каналите потече истинска вода. До средата на стената бе нарисувана картина, която разширяваше пейзажа до далечен хълмист хоризонт.

— Това е Филаделфия през петдесетте години на двайсети век, нали? — приятно изненадан, попита Бреланд. — Естествено, това е гарата на Тринайсета улица, а това — Зоопаркът. А това тук трябва да е река Шуълкил. Прав ли съм?

— Познахте града, но сбъркахте епохата. Това е хиляда деветстотин трийсет и пета година, преди войната, за да мога от време на време да пускам по някой парен влак. — Голдстийн посочи отсрещния ляв край на диорамата. — Израснах на осем преки от Рийдинг Стейшън и Китайската стена. И досега се връщам в детската си стая винаги, щом чуя локомотивна свирка.