Артър Кларк - Спусъкът

Щом се върна в кабинета си, той написа кратка бележка на Самюъл Бенингтън-Хастингс:

„Когато имаш няколко минути, искам да си поговорим за нещо, свързано с работата ми.“

Броуиър сякаш едва бе вдигнал ръце от клавиатурата, когато младият математик отвори вратата и надникна в стаята.

— Да не правиш изпитания на междуизмерния транспорт на Ашби, доктор Сам? — повдигна вежди Броуиър.

Бенингтън-Хастингс му прати сияйна усмивка.

— Беше ме страх, че ще изядете обичайната си вечеря и… — той докосна гърдите си и издаде гърлен звук като експлозия — ще ви заваря забил лице в пюрето.

Броуиър се засмя.

— Влез, доктор Сам. Влез и хвърли един поглед на това.

Когато Самюъл Бенингтън-Хастингс разговаряше за математика, от дяволития мошеник нямаше и следа.

— Това тук е грешно — каза той и посочи с гъбата към дъската. — Отношението е асиметрично — виждате ли, тук е правилното разширение, а тази стойност попада от дясната страна.

Броуиър се навъси.

— Тогава ковалентната функция е неопределена.

— Разбира се. Цялото повторение е излишно. Откъде взехте това?

— Тази част осигурява морфологичната инерция, която възстановява първоначалната резонансна матрица.

Бенингтън-Хастингс изсумтя.

— Шелдрейк. Ще го изтрия.

— Чакай, чакай. Ако изгубя тази функция, няма как да възстановя айгеновата стойност. Материалът няма да се върне в изходното си състояние.

— И не би трябвало, според това, което ми показахте.

— Но дали новата айгенова стойност ще е стабилна?

— Ако решението на резонансната матрица е пълно и ако стабилността е присъща на решението.

Притиснал дясната си ръка до бузата си, Броуиър се обърна, отиде до бюрото си, взе чашата си с индийско кафе и отпи, замислен едновременно за опасността и възможността в твърдението на Бенингтън-Хастингс.

— Очаквах… разчитах на морфологически стабилна мрежа — накрая каза Броуиър. — Да предизвикам локална промяна, която продължава само докато трае въздействието, и после материалът да се върне в предишното си състояние под влияние на универсалните си резонансни параметри.

Бенингтън-Хастингс погледна към дъската.

— Както е казал Декарт за Господ, „нямам нужда от тази хипотеза“.

— Можем изцяло да променим информационния пакет.

— Не виждам тук нищо, което да го забранява.

— Тогава можем също да унищожим информационния пакет.

— Не виждам нищо, което да забранява и това.

Броуиър остави чашата си с нестабилна ръка, върна се при англичанина, взе маркера от него и посочи долната четвърт на дъската.

— Поправи ме, ако греша, но това е следствие от параметрите на реакцията материя-антиматерия — каза той. После изтри с ръкав морфологическото разширение и написа няколко математически символа. — Виждаш ли? Стойностите за частицата и античастицата се анулират и общата им енергия се освобождава. Махни резонансната матрица…

— И ще разполагаме с преки експериментални доказателства за условията в началото на вселената — завърши Бенингтън-Хастингс. — За съжаление ще трябва да ни погребат в запечатани ковчези.

— Последната теорема на Броуиър.

— Точно така.

Веселият им тон разкриваше едно отрезвяващо откритие — че освобождаването на стихийна енергия от материята, лишена от своята матрица, ще засенчи не само най-мощната създадена от човека експлозия, но и всеки катаклизъм, на който е била свидетелка Земята от юкатанския метеорит насетне.

— Може би ще хвърля още един поглед на хипотезата на Шелдрейк — накрая наруши мълчанието Бенингтън-Хастингс. — Когато свършите с работата на дъската и се прехвърлите в лабораторията, не бива да получите неочаквани резултати.

— Ще преработя всичко — мрачно отвърна Броуиър. — Не мога да понасям неясноти.

Не сподели останалите си мисли, които щяха да го измъчват през следващите дни. „Ние вече правим този експеримент. Вече променихме информационния пакет на човешката култура и променихме поведението на съставната материя. Има ли неочаквани резултати? Предотвратихме ли много незначителни бедствия — или положихме основата за едно велико бедствие, което ще погуби всичко?“

След успешния тест на Близнаците и заминаването на Джефри Хортън в Пристройката започна нова ера. Първият въпрос, който си зададоха Лий Тейър и Гордън Грийн след като продължиха работа, беше дали лабораторията все още има конкретна задача — и дали се налага да я изпълняват в Невада.

— Проблемът е, че това място едновременно е прекалено голямо и прекалено малко — обясни Грийн на Голдстийн и Броуиър по време на едно видеозаседание. — Прекалено много хора прекарват прекалено много време заедно прекалено далеч от цивилизацията — пионерският дух накрая се изчерпва, особено когато няма къде да отидеш, за да останеш сам. Тези хора се чувстват така, като че ли е време или да си съберат багажа и да се приберат у дома, или да превърнат лагера в селище.