Артър Кларк - Спусъкът

— „Жалко, че не са имали оръжие.“

Гроусбек го погледна изненадано.

— Да не си бил тук и просто да не съм те забелязал? Да, така каза — с абсолютно същата смесица от гняв и съжаление, каквато бях свикнал да чувам от другите.

— Не бях тук — отвърна Уилман и пресуши чашата си. — Просто трябваше да се сетя за последното нещо, което искам да чуя — носталгия за доброто старо време, когато истинските американци държаха пистолети в чекмеджетата на нощните си шкафчета.

— Не можеш да отречеш, че ако една от ония жертви все пак беше имала пистолет…

— … някой сигурно щеше да е мъртъв — довърши сенаторът. — Може би някой от изнасилвачите. А може би някоя от техните жертви.

— А може би ония трима мъже просто щяха да си останат в своите апартаменти и да продължат да се опиват от самосъжаление — каза Гроусбек. — Не можеш да избягаш от факта, че някои оръжия са били от огромна полза за някои хора и че Спусъкът изважда от строя и тях. Знам, промяната ти харесва, но пък нито една от ония жени не ти е дъщеря.

— Така е — рече Уилман. — Също както нито един от ония мъже не ми е син. Не искам да изнасилят дъщерите ми, Марти — но не искам и да убият синовете ми. Защо трябва да избирам между тези алтернативи? — Той се изправи и посочи празната бутилка. — Колко?

Гроусбек изсумтя.

— Просто си дай дебитната карта. Но колкото и да ми трябват пари, в бъдеще може би ще е по-добре първо да питаш за цената, вместо да се ангажираш.

— Когато цената е важна за мен, винаги го правя — отвърна Уилман и му подаде картата си. — Но нито едно важно решение не може да се направи с калкулатор.

На теория Карл Броуиър имаше осем начина да се свърже с Джефри Хортън.

Стандартният комуникатор, който лабораториите „Терабайт“ даваха на всеки от служителите си, бе Силестиъл 3000 — с открития от Броуиър микрочип, вграден във фабрика, собственост на Арън Голдстийн. С-3 приемаше глас, видео, съобщения и приоритетни сигнали в реално време и записваше войсмейл, триизмерно видео, факс и хипермедия. С трите си честоти, покриващи земното кълбо, С-3 твърдеше, че неговите клиенти се радват на „връзки от полюс до полюс и от планина до море“.

Но С-3 не можеше да направи нищо за клиент, който заглушаваше сигнализатора, изключваше пейджъра и оставяше мейлбокса да се пълни със секс реклами и планове за лесно забогатяване. Няма техническо средство, което да помогне, ако човек просто не иска да го безпокоят.

Повече от седмица Броуиър засипваше Хортън с настойчиви настоявания да се върне в Принстън и колкото по-дълго те оставаха без отговор, толкова по-тревожен и нетърпелив ставаше директорът. Към края на седмицата беше принуден да наруши собственото си правило за непубликувана работа. Доверявайки се на килобайтовото кодиране на С-3, Броуиър прати на Хортън основните уравнения, които искаше да обсъдят, с надеждата да изкуши протежето си и да го накара да се съгласи поне на сътрудничество от разстояние. „Направих всичко, каквото можах, Джефри — пишеше в приложеното съобщение възрастният учен. — Трябва да получа потвърждение на преобразуванията на Ронен и се нуждая от малко помощ с бета-комбинаметриката. После ще дойде времето да огънем метала, както се изразяват инженерите.

Ние смятахме, че вече сме гледали цялата опера. Когато видиш тези файлове, ще разбереш колко сме били наивни. Всичко, което се случи толкова далеч, е само увертюрата. Надявам се, че ще ми помогнеш да напиша финала — но ако се откажеш, разбери, че ще трябва да се обърна към друг. Даже не мога да си помисля да оставя тази работа недовършена. И така едва се сдържам да не танцувам от радост пред всеки срещнат физик.“

Но за огромно разочарование на Броуиър и тази молба не получи никакъв отговор — дори само съжаление и пожелание за успех. Той изчака четиридесет и осем часа, после удължи личния си срок с още един ден, ала напразно.

Въпреки това му беше трудно да обърне гръб на Хортън и той отиде на дълга бавна разходка в институтската гора, за да обмисли въпроса.

Не изпитваше гняв. Повече, отколкото към когото и да било другиго от младите таланти, които бе събрал при основаването на „Терабайт“, отношението му към Хортън беше като на преуспял баща към обещаващ син. Независимо дали Джефри го съзнаваше, той бе неговият официален наследник, синът, който Броуиър очакваше да поеме „семейния бизнес“.

И му беше трудно да разбере борбата на Хортън, да проумее, че не може да направи нищо, за да му помогне да преживее този момент. В известен смисъл му се струваше, че е провалил Джефри, че не е успял да го подготви за бремето, което се бе стоварило върху съвестта му.