Артър Кларк - Спусъкът

— Затова трябва да им нанесем удар и да елиминираме печалбата като мотив — каза главният стратегически координатор на Уилман. — Ако открито продаваме за десет долара списък с точност деветдесет и пет процента, колко души ще нарушат закона, за да купят заради последните пет процента друг, само че за хиляда долара?

— Не е важна самата информация — отвърна сенаторът. — Секретните Спусъци са по-малко от сто. Недостатъците им правят невъзможно да инсталираме тайни устройства на обществени места, поне тук — иначе щяхме да го направим. Не, това е реклама. Важна е причината за събирането на данните. Хората започват да намират заобиколни пътища. И ние с нищо не можем да им попречим.

Следващата пукнатина се появи по време на извънредно телезаседание, свикано от оперативния координатор на „Атлантически щати“ след два бомбени атентата в Балтимор и Манхатън.

— Хората разбират, че могат да използват Спусъка като детонатор — каза координаторът на Уилман. — И това извънредно опростява изработването и поставянето на бомби.

— Няма нужда от броячи, детонатори и дистанционни устройства.

— Няма нужда от никаква техника. Просто трябва да намериш експлозив и да го скриеш в багажника на нечия кола, багажно отделение на автобус или във влак — каквото и да е, стига някой друг да се грижи за пренасянето му. И този метод оказва допълнително психологическо въздействие, защото хората се страхуват да влизат в зони, защитени със спасителни щитове — питат се дали наоколо няма някоя от тези така наречени „стопаджийски бомби“.

Ала най-обезпокоителна за Уилман, тъй като говореше за мнението на мнозинството, а не на престъпните кръгове, беше пукнатината, която откри чрез собствените си източници.

Почти двадесет години „Алгонкуин Салуун“ бе водил жалко съществувание на една странична улица на три преки от Джорджтаунския университет. Смесица между интернетски дискусионен клуб, някогашно токшоу и още по-архаична британска кръчма, „Алгонкуин“ обслужваше два застрашени от изчезване порока — кофеина и личния разговор лице в лице.

Той беше създаден от Мартин Гроусбек, енергичен и приказлив бивш журналист, който се бе оттеглил „вместо да дезертира при врага“ след купуването на „Уошингтън Поуст“ от Дисни Нет. Гроусбек имаше ухо за проблемите, вдъхващо доверие лице и умение да предразполага към разговор случайните плахи или уплашени посетители на седемте кръгли маси на „Алгонкуин“. Чрез съчетанието от специфични идеи и чиста проба инат Гроусбек успяваше да поддържа уникално общество, което гордо наричаше „интелектуален цирк със седем арени“.

Той произволно настаняваше непознатите на деветместните маси и сядаше, за да попълва празните места или „да разбърка супата“, ако събеседниците се случеха мълчаливци. Гроусбек списваше и публикуваше ежедневен бюлетин, наречен „Адски бавни новини“, който осветляваше обществено-политически проблеми и имаше популярност далеч извън Джорджтаун. Привечер минаваше от маса на маса и раздаваше огненочервените карти на „адвоката на дявола“ — всяка носеща противоречиво твърдение с характерния почерк на Гроусбек.

Той радваше редовните клиенти и ядосваше новодошлите с навика си да къса сметките на посетителите, чието участие поддържа дискусиите интересни, и удвояваше тези на ексцентриците или досадните дебелаци.

Съботните вечери бяха запазени за събитие, което Гроусбек наричаше „Нощ около кръглата маса“. Прилагайки собствените си специфични стандарти, той даваше на „интересни хора“ от всички посоки на живота възможност да подложат идеите си на изпитание пред красноречиви и критично мислещи личности, които не даваха точки за високо социално положение. Като се имаше предвид, че предлагаше съвсем символичен хонорар, поканите му се приемаха от изненадващо голям брой хора.

Но като заведение, „Алгонкуин“ бе абсолютен провал, въпреки пълните маси през повечето почивни дни и всяка събота. Промяната ставаше прекалено бавно и средната заплата беше твърде ниска, за да донесе печалба.

Уилман смяташе „Алгонкуин“ за прекалено ценен, за да рискува замяната му с магазин за керамични изделия или ателие за татуировки. От всички места, които често посещаваше в района на Вашингтон, единствено тук можеше да е сигурен, че чува позиции, непроменени от неговата известност, пост или амбициите на говорещия. Дори в офисите на фондацията не бе уверен в това. „Алгонкуин“ беше неговият пробен камък, неговият ветропоказател за общественото мнение — онези обосновани, пламенно поддържани мнения, които имаха истинска въздействаща сила.