Артър Кларк - Спусъкът

Шрок със закъснение забеляза неодобрението на Бреланд.

— Разбира се, всички тези проекти се нуждаят от вашето разрешение — и тестовете, и самото разработване. Ще трябва да анулирате заповед деветдесет и девет петнайсет.

— Нямаме ли да съблюдаваме някакви договорни задължения? — сърдито попита президентът.

— Всъщност не, господин президент. Конгресът не ратифицира Салт четири — ние доброволно спазвахме неговите изисквания. Можем да върнем тактическите ядрени бойни глави винаги, когато поискаме. — Главният експерт побърза да прибави: — Винаги, когато поиска президентът.

— А какво ще стане, ако се окаже, че силите ни са прекалено близо до противника, за да ги обстрелваме с артилерийски снаряди?

— Недопускането на такава ситуация е една от задължителните промени във военната доктрина. Новата доктрина изисква конвенционалните сили да не се приближават до фронта, докато районът не бъде депацифициран.

„Обезопасяване на света за война“ — помисли си Бреланд и реагира на грозния неологизъм с неволно потръпване.

— Ами ако врагът не съдейства на нашата нова доктрина и откаже да стои на почтително разстояние?

— Новата доктрина изисква решителен сблъсък…

— Решителен ли? Това означава превантивен, нали? И с ядрено оръжие. „Следващата война“, наистина — само каква чудничка война ще е тя! — Бреланд гневно блъсна четящото устройство по масата и то се плъзна към ръба.

— Господин президент, ако позволите да ви напомня, това е доклад за нашите заключения, а не за препоръките ни…

Президентът вдигна ръка и го спря.

— Да. Да, и се радвам, че го получавам. Справихте се отлично. Просто не мога да се примиря с тези заключения. — Бреланд погледна картата на стената, въздъхна и прокара ръце през косата си. — Господин Шрок, другия път, когато останете без работа, опитайте се да откриете защо полагаме повече усилия да се справим с това откритие, отколкото да го използваме. Кажете ми защо не можем да преодолеем желанието си да убиваме.

— Господин президент…

— Да?

— Въпросът ви реторичен ли е?

Бреланд се намести на стола си и го погледна.

— Не, слушам ви.

— Дълго съм работил на отсрещния бряг — включително десет години в униформа преди да стана цивилен. Съвършено вярно е, че някои от тези хора обичат силата. Големите машини, бързите машини, грохота, унищожителната сила. Забавно им е. Човек може да фетишизира бойните машини и никога да не види кръв. А и няма нужда да сте униформен. Въздушни представления, фойерверки, екшъни…

— Но?…

Шрок леко побутна четящото устройство на президента към центъра на масата.

— Но аз смятам, че тези хора са изключение — и че нямат власт над другите.

— А кои са другите?

— Другите са онези, които разбират, че никой не иска да се бие, но някой трябва да може да го прави. Ето какво става там, господин президент — професионалните военни обмислят как да решат този проблем. Правят го, защото това им е работата. И го правят добре, защото именно те трябва да се бият и умират, когато хора като вас решават кога и защо. Поне така става тук — не се обиждайте.

— Няма нищо. Продължавайте.

— Може би нашите съвременни технологични войни са малко прекалено чисти — никога не ни опръсква кръвта на човека, когото сме убили. Може би нашата последна грозна лична война е прекалено далечен спомен, за да ни въздейства. Но все пак според мен те с радост ще се откажат от тази сила в деня, в който успеете да ги убедите, че повече не се нуждаем от нея — в деня, в който това няма да изложи на опасност всичко, което обичат.

— Предполагам, че тъкмо това е въпросът, нали? Какво обичат най-много?

— Простете ми, ако думите ми ви прозвучат като агитационна реч, но смятам, че повечето от тях обичат същите неща като нас. Смятам, че обичат живота си, семействата си и свободата си много повече от оръжията, бомбите и убийствата. Ако можете да им предложите алтернатива, господин президент, ако можете да им дадете възможност да защитят едното без другото, те ще я приемат. Убеден съм.

— Значи Спусъкът не е алтернативата, така ли?

Шрок поклати глава.

— Не. Аз до голяма степен съчувствам на вашите позиции. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но мисля, че Спусъкът не е достатъчен, за да стигнем дотам.

Бреланд се изправи, с което даде знак за края на срещата.

— Ако сте прав, господин Шрок, това просто означава, че трябва да полагаме още повече усилия. Благодаря за доклада — и за откровеността. Вие ми отворихте очите за някои въпроси, на които не обръщах внимание. Искам да продължавате по същия начин.