Артър Кларк - Спусъкът

Хортън поклати глава.

— Просто още не съм готов да се върна.

— Ясно. И това е всичко, така ли?

— Не.

— Ясно. Добре, сега съм спокоен. Бях се уплашил, че кой знае защо, се мислиш за недостоен да участваш. Тревожех се, че може да смяташ, че не заслужаваш нито почестите, нито укорите, които вече получи, че не искаш нищо повече от това да си бил първият свидетел на научното местопрестъпление. Защото ако някое от тези опасения има известно основание, ще трябва да ти кажа, че си идиот — че всеки от нас, който е попаднал в центъра на общественото внимание, от време на време страда от синдрома на самозванеца. Не се чувстват така само некадърните егоисти като Тетълбаум, чиято представа за себе си зависи от титлите, поста, камерите и цитатите в мрежата.

Хортън изрови с крак парче лед от второто стъпало.

— Ако си мислех такива неща, думите ти може би щяха да са ми полезни.

— А аз може би нямаше да спра дотук — отвърна Броуиър. — Щях да поискам да ти напомня, че хората като нас не избират този път, за да се прочуят — а защото искаме да знаем неща, които никой не е в състояние да ни каже. Така че лекът за синдрома на самозванеца не е да се откажеш от работата си — а да се съсредоточиш върху нея, докато забравиш, че има публика, и не знаеш или не те интересува какво говорят за теб.

Хортън въздъхна и от устата му излезе бяла пара.

— Понякога е трудно да не те интересува.

— Какво са те за теб, Джефри? — сви рамене Броуиър. — Какво знаят за теб?

— Някои знаят много. — Хортън потръпна. — Хайде, студено ми е. Да се поразходим.

Мълчаливо закрачиха по алеята. И двамата знаеха, че Джефри не е свършил.

— На сутринта, след като с президента дадохме оная пресконференция в Розовата градина, ми се обади баща ми — накрая започна Хортън. — Трябва да ти кажа, че баща ми никога не се обажда на децата си и ако случайно попадне на телефона, когато позвъня, най-вероятните му думи ще са: „Здрасти, Джефри, сега ще повикам майка ти“. Не му е в природата да бъбри, да се заяжда или да се натрапва — не че не го е грижа, просто…

— Не пита за нищо, за което не желае да го питат — помогна му Броуиър.

— Да, предполагам. Бих казал, че според него има Граници. — Стигнаха до страничния вход на Фулд Хол и Хортън спря там. — Та оная сутрин баща ми се обажда и естествено, веднага преминава на въпроса. „Трябва да знам нещо, сине — през всички ония съботи, когато цялото семейство бяхме на стрелбището и наоколо имаше стотици хора с оръжие, някога срещал ли си човек, от когото да те е било страх или да си го смятал за опасен? Чувстваше ли се нервен?“ И аз трябваше да му отговоря отрицателно. Това са едни от най-хубавите ми спомени.

Броуиър въпросително наклони глава.

— Смятал е, че специално си създал Спусъка, така ли? Че това е бил личният ти кръстоносен поход и той може би носи известна отговорност за това?

Хортън стисна устни и кимна.

— После ми каза: „Ще ми се да си го беше спомнил вчера и да го обясниш на президента. Но ти благодаря, сине. Имаш целувки от майка ти.“ И това беше краят на разговора. Но през целия ден продължавах да чувам нещата, които той не ми каза.

— Че не одобрява работата ти ли?

— Не, много по-лошо. Че съм го обидил, озадачил и разочаровал, сякаш съм нанесъл удар на семейството и съм осъдил нашите приятели. Той не можеше да каже всичко това, разбира се, защото ме обича.

— И защото има граници.

Хортън бавно кимна.

— Сигурен съм, че пак ще работя, Карл. Просто мисля, че ще е върху нещо друго. — Той се опита да се усмихне, но не успя. — Предполагам, че няма значение на каква възраст си — детето винаги иска да знае, че родителите му се гордеят с него.

— Разбирам — отвърна Броуиър. — А родителите понякога са най-трудната публика. Аз също случайно имам баща. — Той се поколеба, после прибави: — Повече няма да те моля, но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.

— Обещавам.

— Добре. — Броуиър пристъпи към топлата, подканяща светлина на централното фоайе, после рязко спря и се обърна. — Джефри, ако мога да си позволя да говоря като учител, а не като приятел…

— Разбира се.

— Само гледай да направиш така, че ти да се гордееш със себе си. Не се отказвай от това само за да спечелиш нечие одобрение. Научил съм го от собствения си опит с баща си. — Броуиър поклати глава и мрачно се засмя. — Жалкото е, че той никога не го научи. Искаш ли да пренощуваш при мен?

— Мисля да взема късния самолет. Или да наема кола до Кейп Мей. Всъщност даже ще ми достави удоволствие.