Артър Кларк - Спусъкът

— Хората продължават да си причиняват ужасни неща, Карл.

— Знам.

— Някои се възползваха от подаръка ни — каза Хортън. — Оня камикадзе в Денвър, дето използва Спусъка в съда като детонатор, за да взриви бомбата, която носеше…

— Негов избор, Джефри.

— Ами двете жени, които уби? — Хортън поклати глава. — Преди гледах новините и си мислех: „Един Спусък можеше да спаси тези хора“. Сега понякога, когато си позволявам да гледам, трябва да си мисля: „Един пистолет щеше да спаси тези хора“.

— Аха. „Свети Павел“, нали? — Говореше за една ужасна история отпреди месец — квартална банда вилняла с вериги и метални лостове в защитен със Спусък универсален магазин, убила седемнайсетгодишен младеж и тежко ранила десетина купувачи. По ирония на съдбата, спасителният щит бил инсталиран в отговор на ескалираща териториална война за магазина.

— И Бирмингам Хайс, Луисвил и южен Бостън. — Всяко място носеше спомен за жестоко престъпление.

— Това е преходен период, Джефри. Ще има грешки. Навсякъде, където пистолетът е бил лесният отговор, хората ще трябва да се приспособяват, да решават страничните проблеми. Оръжията бяха временен изход, а някои рани се нуждаят от повече внимание. Спокойно можеш да кажеш, че и един нинджа е щял да спаси онези хора. И щеше да е също толкова вярно.

— Не знам. Просто ми се струва, че водата става все по-мътна. Хората се съмняват дали изобщо са искали такова нещо.

Броуиър енергично заклати глава.

— Не, не, ти се съмняваш. Виж, производството десетократно се увеличи за по-малко от година и списъкът с чакащите все още е за половин година напред. Знаеш ли какъв е най-големият проблем, с който в момента се занимава комисията? Фалшиви символи на спасителния щит. Поставят ги навсякъде — хората нямат търпение да се възползват от Спусъка.

— Но ако го използват също толкова безразсъдно, колкото използваха оръжията…

— Някои ще го правят. Трябва да го приемеш. Моите микрочипове се използваха за тайно внасяне на документални филми в Китай. С тях пратиха на Марс библиотека с един милион тома. И в същото време с тях се разпространяваше детска порнография, крадяха се фирмени тайни от Ай Би Ем и се криеха незаконни залагания от ФБР — и това са само малка част от нещата, които са ми известни.

— Значи зависи от потребителя, не от средството.

— Точно така.

— Припомни ми защо тази гледна точка не ни се струваше убедителна, когато въпросните средства все още бяха оръжия и експлозиви.

— Защото някои средства са прекалено опасни, за да ги даваме на шимпанзета и деца — отвърна Броуиър. — Защото средството, създадено да убива, е заплаха за всеки и произвеждането на повече не променя това положение — перспективата всяко семейство да притежава оръжие е почти също толкова ужасяваща, колкото и всяка страна да има ядрени ракети. Или поне би трябвало да е така за всеки със здрав разум. — Той се намръщи. — Тази твоя меланхолия се дължи на бездействието, Джефри. И аз знам лек за него — върни се на работа. Хайде да помислим къде ще спиш тази нощ.

— В Кейп Мей.

— Връщаш се да си вземеш багажа, нали?

— Просто се връщам, Карл. Това тук е твоята работа, не моята.

— Има предостатъчно за двама. Даже за десет — каза Броуиър. — И не е задължително да работиш тук. Върни се в Кълъмбъс или в Пристройката — може да се наложи самият аз скоро да отида там, за да контролирам началото на тестовете.

Хортън поклати глава и стана.

— Предложи го на някой друг. Аз се отказах от претенциите си на връщане от Вашингтон, спомняш ли си?

— А аз надлежно запазих отказа ти на бюрото си в очакване да преодолееш паниката си. По дяволите, какво става с теб, Джефри? — ядоса се Броуиър, скочи и припряно започна да навлича палтото си.

— Не искам да разговаряме за това, Карл. А и е време да си вървя.

Хортън се обърна и с дълги крачки се запъти към изхода. Накуцващият Броуиър трябваше да положи върховни усилия, за да го настигне.

— Джефри… Джефри, спри — каза възрастният учен и хвана Хортън, когато стигнаха до двукрилата врата, водеща към алеята за Фулд Хол. — Вече си изпуснал последния влак, така че спокойно можеш да останеш. И честно казано, мисля, че ми дължиш малко повече внимание.

Хортън забеляза, че Бенингтън-Хастингс любопитно ги наблюдава от отсрещния край на късия коридор.

— Добре. Но навън — отвърна той и кимна към вратата.

Седнаха на стъпалата пред ресторанта.

— Просто се опитвам да разбера, Джефри — каза Броуиър. — Повечето хора в нашата област завършват кариерата си, без да им се удаде възможност, каквато имаме ние. А много от тях са по-умни и от двама ни, само че нямат късмет. Предстои ни научна революция, не само социална. Не разбирам как можеш да си отидеш.