Артър Кларк - Спусъкът

— Ще направя всичко възможно, господин президент — кимна главният експерт, после вдигна ръка и докосна ревера си. Това привлече вниманието на Бреланд към сребристата значка, която носеше. Тя имаше формата на латинската буква О със стрелка, насочена надясно. — Познавате ли този символ?

— Боя се, че не. Може би е отличителният знак на вашата част?

— По-скоро на моето братство. Измислен е от Теодор Стърджън, доста пренебрегван писател от миналия век. Той означава: „Задай следващия въпрос“. Нося го, за да ми напомня какво трябва да правя.

— Ако не възразявате, какво е това „братство“?

— Не възразявам. Член съм на Съюза за хуманно бъдеще. Футурианите. — Когато видя, че Бреланд не знае нищо за тях, Шрок бързо прибави: — Това не е забранена организация. Нашите цели са социални и технически, а не политически.

— И какви точно са целите ви?

Шрок се усмихна.

— Всъщност миналата година вие използвахте за речта си нашия девиз. „Можем да се справим по-добре“. Накарахте ме да увелича образа, за да видя дали не носите наша значка.

— Ами, както виждате…

Главният експерт махна с ръка.

— Това не е важно, ние ви смятаме за член на нашия съюз. И когато видите такава значка — а може да се изненадате от хората, които ги носят — ще знаете, че имате още един приятел.

Това бе странен край за един смущаващ разговор. Бреланд не знаеше какво да мисли за Шрок и неговите намеци, затова реши да научи нещо повече за футурианите.

Ала знаеше, че информацията, която е получил от експерта, означава проблеми. Достатъчно трудно му беше да чуе, че избраният от него път няма да ги отведе до върха — не на последно място, защото бе започнал да го подозира и сам. Много по-обезпокоително беше да открие, че Спусъкът не само няма да насочи света към разоръжаване, но и ще го върне към използването на ядреното оръжие.

Такова отстъпление бе напълно недопустимо. И Бреланд нямаше отговор на въпроса какво може да направи, за да не го позволи.

Президентът не беше единственият човек в окръг Колумбия, който хранеше нарастващи опасения за развитието на събитията. В джорджтаунските офиси на „Разум срещу безумието“ сенатор Гроувър Уилман гневно четеше доклади от съвсем друга област.

Преди месеци Уилман беше занемарил сенаторските си задължения и бе оставил подчинените си на автопилот. По настояване на първия си помощник той два пъти седмично се отбиваше в Капитолия, вместо в триетажната сграда от кафяв камък на две преки от университета. Ала това беше само за пред хората — зад затворената врата той провеждаше телезаседания с членовете на РСБ в Куала Лумпур, Прага или Найроби.

Участието му в гласуванията бе спаднало под тридесет процента и щеше да намалее още повече, ако не бяха новите правила за дистанционно гласуване. Уилман нямаше време да пресече Конститюшън Авеню и да се появи в залата на Сената. Най-важна за него беше кампанията за утвърждаване на Спусъка и той нямаше нито миг за губене.

Затова остави на персонала си да отговаря на пощата, да се занимава с текущите проблеми и да отпраща хората, които се смятаха за достатъчно важни, че да губят времето на сенатора. Вниманието и грижите му изцяло бяха насочени към работата на фондацията.

По настояване на Уилман „Разум срещу безумието“ се бе заел със задачата да облекчи прехода към новото положение. Само за четири месеца организацията беше утроила бюджета си и го използваше, за да финансира присъствието си на всяко място, където можеше да се постигне нещо с интелигентно влагане на пари. Нейните усилия далеч надхвърляха пропагандата и въздействието върху медиите. Тя се опитваше да осигури колкото може повече отговори на проблемите, създавани от Спусъка — как да се защитават гражданите, които спазват закона и са против насилието.

С парите на РСБ се плащаше за студийно пространство и безплатни тренировки по бойни изкуства в шестнадесетте градски района, в които се извършваха шестдесет процента от всички убийства с огнестрелно оръжие и въоръжени нападения. Програмата беше разработена с финансовите средства на РСБ и се състоеше от шест техники за обезвреждане на единични нападатели и две за борба с по-голям брой противници. Курсисти на възраст от девет до седемдесет и три години вече успешно се бяха защитавали и пресата бе въвела в обръщение израза „граждани нинджи“, за да характеризира това явление.

Благотворителният издателски клон на фондацията („Библиотека на мира“) рязко беше разширил дейността си. Сега РСБ изкупуваше цялата продукция от зашеметяващи палки и химически спрейове на пет различни компании за лична отбрана — четири от които собственост на Арън Голдстийн.