Артър Кларк - Спусъкът

И все пак кой можеше да предвиди последствията? Не се бе случвало често един физик теоретик да има нужда от съвест.

В края на краищата не науката беше преобразила света, а съчетанието от техника и капитализъм. Невежите можеха да обвиняват науката за злините на съвременната епоха, но те бъркаха нещата — нито един учен не беше замърсявал водата, не бе извършвал аборт на шестмесечно бебе, не беше отказвал на някого застраховка на основание на генетичен анализ, нито бе превърнал Интернет в таен начин за надничане в чуждия живот.

Истинските учени бяха невидими извън кръга на колегите си. Общественото съзнание дори не помнеше лауреатите на Нобелова награда, както отлично знаеше Броуиър. Наградите „Хайсман“ или „Оскар“ означаваха много повече — нямаше пазар за героите на науката. Общественото положение все още се оценяваше по странни начини: информации в пресата, цитати, постове, награди.

Не, освен някой случаен предприемач като Сейгън или Поулинг, трябваше да се намеси тежката ръка на политиката, за да се популяризира името на един учен. Айнщайн беше дал на Рузвелт пътната карта към атомната бомба. Айзенхауер беше инжектирал ваксината на Салк в ръцете на двадесет милиона ученици. Фон Браун и неговите германци бяха построили на Кенеди ракета за луната.

А Джефри Хортън бе дал на Марк Бреланд Спусъка.

Макар че и Броуиър имаше участие в това, съвестта му беше чиста. Винаги бе презирал онези, които прибягваха до насилие, за да решат проблемите си, и особено онези, които използваха насилието, за да потъпчат решения, взети с рационални или демократични средства. Подобно на мнозина, директорът живееше в свят, в който господстваха талантливите, вярваше в триумфа на висшите идеи и върховенството на по-достойните хора.

Враговете на цивилизацията бяха терористът, бандитът, убиецът, главорезът, анархистът — именно заради начина, по който нищожествата можеха да повалят добрите и великите с едно натискане на спусък или натискане на бутон. Това беше извращение на естествения обществен ред, войнстващ егалитаризъм, който не търпеше успеха на другия.

В очите на Броуиър насилието не само бе последното убежище на некомпетентния. То беше злорадото отмъщение на неудачника.

Същността на цивилизацията се състоеше в концепцията за спортсменството, а неговите принципи бяха елементарни — великодушие в победата, съгласие в поражението. Това можеше да се види в начина, по който победените президенти предаваха властта си, по който загубилите номинирани за „Оскар“ ръкопляскаха на победителите, по който победителите проявяваха милост към победените. Това можеше да се види дори в джентълменски дуел, който завършваше със смърт, защото правилата бяха задължителни и за двете страни.

Ала терористичното насилие, изстрелът от мрака, получената по пощата бомба, изнудването, това бе отрицание на цивилизацията. А класовото насилие не можеше да се разграничи от тероризма. Ето защо Броуиър прояви снизходителност към Лий и Горди след инцидента в Кливланд. Директорът не скърбеше за главорезите, тероризиращи добрите хора, които играеха по правилата.

И все пак той не се заблуждаваше. Цивилизоваността бе трудна, а тероризмът — лесен. Напрежението между реда и хаоса беше вездесъщо и вечно. Броуиър знаеше в душата си, че настойчивите гласове на страстта и егоизма лесно заглушават логиката и разума в човешкия диалог.

Въпреки това той твърдо вярваше в теорията на прогреса — че може да надделее дори едно малцинство, следващо разума, морала и висшите принципи на цивилизацията. Обществото не се ръководеше от златната среда, а от най-доброто — от идеите на мислителите, откритията на изследователите, творенията на изобретателите, думите на философите, чудесата на строителите, жертвите на пионерите.

Както обичаше да казва той, „рулят е много по-малък от кораба, който управлява“. Бяха важни лостовете.

Лостовете и ръцете, които ги натискаха.

Ето какво представляваше Спусъка за Броуиър — лост. Лост, който можеше да се използва, за да тласнат обществото в правилната посока, към по-разумно и цивилизовано съществувание. И ако не беше достатъчно здрав или имаше нужда от повече ръце, негов дълг бе да направи всичко възможно, за да помогне.

Накрая именно това наклони везните — дълг, по-дълбок и по-силен от чувствата му към Хортън. Седнал на една пейка в края на гората, той осъзна, че е чакал Джефри точно толкова дълго, колкото му е позволила съвестта. Трябваше да продължи напред без него.