Артър Кларк - Спусъкът

— Точно за това искам да поговорим — отвърна Мърчант. — За какво ще ни трябват способностите. За това дали сме сигурни, че никога повече няма да имаме нужда от хора, които знаят как се произвеждат скоростни бойни подводници или бомбардировачи стелт. И за това какво да правим, докато чакаме. Но не за благосъстояние, Гроувър — не за производство на излишни неща. Просто искам да седна с президента и да поговоря за възможностите. — Мърчант се поколеба, после реши да изиграе коза си. — Искам възможност да поговоря с него за полет до Европа — за извеждане на космически кораб в орбита, за ледоход, за океанска подводница. Смяташ ли, че ще се съгласи да ме изслуша?

Удивеният поглед на Уилман показваше, че най-после е чул нещо неочаквано — и обещаващо. Мърчант не знаеше дали го е смаяла самата идея или перспективата един от четиримата конници да избере съзиданието пред хаоса. Ала думите на Уилман отвориха вратата достатъчно широко, за да му дадат надежда.

— Не знам дали президентът ще се съгласи да те изслуша — бавно каза той. — Но аз ще те изслушам. Дали някъде наоколо са ти оставили достатъчно място за два стола и закачалка за шапки?

Мърчант се засмя.

— Да, Гроувър. И колкото количество кафе мога да изпия, плюс ключ за мъжката тоалетна.

— Ако приемеш първото, ще имаш нужда от второто — особено на нашата възраст. — Уилман го потупа по рамото и го побутна натам, откъдето бяха дошли. — Е, картечар, да вървим да поговорим какво ще правим след войната.

„Вече не е в нашите ръце.“

Когато преди четири месеца беше казал тези думи на Джон Трент, Марк Бреланд ги бе разбирал само теоретично. Сега имаше всички нужни доказателства. Вече нямаше „нормални“ дни — постоянно се случваше нещо напълно неочаквано и в същото време съвсем разбираемо.

— В добрите дни — обясни той на Степак — да си президент беше все едно да се опитваш да шофираш разбрицан минибус надолу по непознат планински път с висока скорост, докато трите ти лели и тъща ти едновременно ти дават съвети за карането.

— А сега?

— Сега по-скоро е като да се учиш да караш сърф — отвърна Бреланд. — А това не е нещо много разпространено в Пенсилвания.

Но за Бреланд тази метафора беше повече от шега. Властта му бе слаба, силите — могъщи и турбулентни, и като че ли постоянно се отклоняваше от курса, връщаше се обратно или едва пазеше равновесие.

Понякога събитията просто се редуваха едно след друго, завършени и далечни, и той можеше само да изрази удивление или отвращение, радост или съжаление. Други изискваха приоритетно място в дневното разписание на президента и от време на време оставаха там, постоянно настоявайки за внимание. Бреланд отнасяше двата опита за убийство — единият вътрешен, другият от чужбина — към първата категория. Едва неуспелият опит за импийчмънт спадаше към втората.

Президентът беше преживял и трите атаки, но имаше други рани и те не заздравяваха. Порасналите очаквания бяха довели до спадане на рейтинга му. От двата края на политическия спектър му се зъбеше една невероятна коалиция от борци за граждански права и привърженици на доктрината за свободната воля, аристократи индустриалци и упорити патриоти.

Въпреки че до изборите оставаха повече от две години, вторият мандат изглеждаше изгубена кауза и по заповед на Нолби в присъствието на президента за това просто не се говореше. По думите на вицепрезидента Тони Франклин, вниманието на правителството беше насочено към „закаляване на основите“.

„Когато си отидем, ние няма да можем да контролираме живота — обясняваше тя в една докладна записка, станала известна като «Хвалебственото слово». — Не можем да сме сигурни, че ще завършим започнатото. През времето, което ни остава, ние можем само максимално да използваме присъствието си. Ако оставим след себе си единствено планове, те лесно могат да се пренебрегнат. Ако оставим след себе си единствено дупка в земята, тя лесно може да се запълни. Стига да са събрали работници и запаси, те лесно могат да се отклонят за други задачи.

Но ако се ангажираме с тази цел и никоя друга, ако си осигурим колкото може повече помощ, аз съм убедена, че имаме достатъчно време да положим здрави основи за мирно разоръжаване с пилоти, които стигат чак до социалния материк. И ако усърдно се грижим за основите, докато бетонът заякне и стане готов да понесе цялата тежест, която сме му определили, нашите приемници нито ще могат да го унищожат, нито да го пренебрегнат. Тези основи завинаги ще останат на политическия пейзаж и ще напомнят за новите възможности. Онова, което нашите потомци решат да построят върху тях, ще зависи от нашите усилия да подготвим терена.