Артър Кларк - Спусъкът

— Василискът трябваше да замени двата варианта на „Брадли“. Но в понеделник ми съобщиха, че поръчката за следващите шест прототипа е спряна и цялата продукция е под въпрос — Пентагонът преоценявал всички военни платформи. Всички договори, които го позволявали, били замразени.

— Нищо чудно, нали?

— Не. Но изглежда, че много от проектите никога няма да бъдат подновени, включително този. А ако нямаме вътрешно производство, никога няма да получим лиценз за износ, даже за продажба на приятелски страни — което значи край на една инвестиция от четиристотин милиона долара и производствена линия, която можеше да ни донесе двайсет милиарда долара и да осигури работа на шейсет хиляди опитни работници. Няма да има какво да им предложим.

— Да не би да искаш да ме накараш да изпитам угризения? Или ме молиш за нещо? И в такъв случай сигурен ли си, че мога да ти го дам?

— Моля те за приятелски съвет — нищо повече — отвърна Мърчант. — Гроувър, прекарах почти цяла седмица във Вейл, където водих частни разговори с някои познати с подобни проблеми. Накрая не успяхме да решим как да реагираме. Разотидохме се, да речем, дълбоко разделени, и изключително загрижени.

— Ако тези познати се казват Бъртън, Лайтнър и Съливан, напълно ги разбирам — рече Уилман. Това бяха другите три американски военни конгломерата. — Вие носите огромна отговорност и оказвате изключително голямо въздействие върху живота на хората.

— Гроувър, знаеш, че политиката не ме интересува — еднакво съм готов да строя карибски туристически подводници и ваканционни кораби за Марс. „Алайд Дженеръл“ създава най-модерни машини за всякаква среда — суша, море, въздух, космос. И само заради клиентите си произвеждаме тези машини с оръжие.

— „Ако желанията бяха космически кораби…“ Знам, че го вярваш, Джулс. И заради старото приятелство няма да споря с теб, поне не сега.

— Благодаря. Най-ужасното е, че при мен работят сто седемдесет и пет хиляди души, които зависят от теорията за въоръженото възпиране, за да си плащат сметките и таксите за обучението на децата си. Затова трябва да попитам — късно ли е да изкараме от релсите влака, на който сме се качили?

Вече се бяха отдалечили на двеста метра от машините и техните екипажи. Уилман хвърли поглед натам, после отвърна:

— Късно е, Джулс.

Това бе отговорът, който очакваше Мърчант, отговорът, който потвърждаваше позицията му във Вейл.

— Тогава имаш ли някакви идеи какво да правим? Става дума за прекратени държавни поръчки за седемдесет милиарда годишно и за двайсет и пет милиарда долара загуби от износ на оръжие!

— Ако търсиш съчувствие, Джулс, би трябвало да знаеш, че няма да съм ти подходяща публика — каза Уилман. — Вие сте четиримата конници от Апокалипсиса — „Алайд Дженеръл“, „Боинг“, „Локмар“, „Юнайтид Текстрон“. Досега печелехте добре за сметка на чуждото страдание. И ако сега ще страдате вие — е, честно казано, трудно ми е да изпитам състрадание.

— Няма да пострадаме ние, Гроувър. Можем да съкратим работници, да затворим заводи, да прекратим проекти, с една дума да се свием до размера, който бизнесът ни може да поддържа. На мен ще ми е по-тежко, отколкото на другите трима — повече от половината от нашия бизнес е военен. Но дори ние можем да оцелеем в някаква форма.

— Тогава какъв е проблемът, Джулс — стойността на акциите ви ли? Каква е причината за безпокойството ти?

Мърчант поклати глава.

— Изненадан съм, че ми задаваш този въпрос. „Четиримата конници“ имат шейсет и три завода в трийсет и два щата. Това ще е икономически равносилно на лосанджелиско земетресение, наводнение по долното течение на Мисисипи и вулкан във Флорида за една и съща седмица. Само първата вълна на уволненията ще остави сто хиляди души без работа — повечето опитни служители с високи заплати.

— И в миналото сме преживявали подобни периоди — свиване на промишлеността, преориентиране на търговията, технологични промени — каза Уилман. — Това е временно. След година-две икономиката ще погълне обратно талантливите.

— И ще изгуби специалните качества, техническите и интелектуални способности, които получаваш при концентрирането на таланти на едно място. Гроувър, ще ми се да се опитам да задържа на работа колкото може повече от тези хора. Ще ми се да запазя екипите.

Уилман презрително сбърчи чело.

— Говориш за изкуствена заетост, за фирмено благосъстояние. „Хайде да купуваме по още няколко бомбардировача годишно, за да запазим отворен завода в Палмдейл, хайде да произведем още един излишен самолетоносач, за да не закрием «Нюпорт Нюз».“ Но го правим, когато смятаме, че тези способности ще ни трябват по-късно. Само че този път не знам дали това „по-късно“ ще е същото.