Артър Кларк - Спусъкът

Но бойното приятелство трае вечно и усмивката на Мърчант беше топла и искрена.

— Здрасти, Гроувър — разпери ръце той. — Само, моля те, не ми казвай колко отдавна не сме се виждали.

— Радвам се да те видя, Джулс — отвърна Уилман. — Мисля, че си първият човек от двайсет минути, който не ме зяпа или не ми се зъби.

Мърчант весело се засмя.

— А, чудили са се какво правиш тук. И мен ме гледат така, откакто казах на хората си, че ще дойдеш. Но всичко се променя, ако чакаш достатъчно дълго, нали? Ела да ти покажа нещо.

Отпред ги очакваше ниска и широка петместна кола, която въпреки неутралния си кафяв цвят имаше „бойни“ белези — резервни туби с гориво, дисплей на глобална система за ориентиране на таблото, очевидни стрелкови позиции, защитени с ъглова броня в двата задни края, и стоманен лост с двуосна стойка за монтиране на лека картечница.

— Това ли замества старите джипове? — попита Уилман, като прехвърли крак през високата врата и се настани на втората седалка.

— Да. Този вариант се казва „Разузнавателна пехотна машина“. Също е за петчленен екипаж — шофьор, картечар, втори картечар и двама стрелци. Започнахме да ги доставяме миналия май — сегашният ни договор е за хиляда и триста броя от всички варианти. На равно вдига сто километра, изкачва се под ъгъл петдесет градуса, минава през плитки водни препятствия. Но всичко това ти е известно, предполагам — нали ти води борбата за съкращаване на бройката от хиляда и петстотин на хиляда и триста.

— Не беше лично, Джулс — отвърна Уилман. — И никога не съм твърдял, че качеството на „Алайд Дженеръл“ не отговаря на цената.

— Знам — каза Мърчант, натисна педала и насочи колата към пътя, който изчезваше в гората на запад от паркинга.

— Просто за пръв път лично виждам такава машина.

— Аз обаче исках да ти покажа нещо друго. Заравял ли си се достатъчно дълбоко в секретните документи, за да прочетеш за нещо, наречено „василиск“?

— Не. Бях зает с други неща.

Мърчант кимна.

— Е, ти си стара пушка и мислех, че може да искаш да хвърлиш едно око на прототипа. Нямаше да мога да ти го покажа, ако не беше в комисията за секретния бюджет, нали разбираш. — Той намали скоростта и влезе през двойния портал в по-строго охранявания полигон. — Някога гледал ли си ония безумни състезания, в които целта е да изкараш по-надалеч снегоход в открита вода?

— Естествено — отвърна Уилман. — Макар че човек се чуди кой го е измислил и защо му е харесало.

— Сигурно някой шестнайсетинагодишен хлапак, я пиян, я умиращ от скука. Или и двете. Така или иначе, това е василиск — по името на оня гущер, дето тича по вода. По същество е танк „Брадли“ на диета и стероиди — пълна синтетика, пластмасова броня, херметично затворено шаси.

— Искаш да кажеш нещо като лек танк, който може да плава, така ли?

— „Плава“ не е точната дума. А, стигнахме — седми участък. Можеш да го видиш сам.

Слязоха, Мърчант предаде волана на един шофьор изпитател, и последваха василиска до отдалечен район на полигона, където имаше хълмове, храсти, река и изкуствено езеро. Екипажът на бронираната машина проведе демонстрация, която изпълни смаяния Уилман с почти момчешка радост.

Василискът се изкачи по стръмни скали, повали малко дърво, профуча по неравен път и после прелетя над реката, без да забавя ход, като изхвърляше зад себе си струя вода. Накрая пресече най-широката част на езерото, зави и пое назад. По средата спря и потъна по-дълбоко, но въпреки това остана на повърхността. С движещи се в противоположни посоки гъсеници, той направи пълно завъртане по посока на часовниковата стрелка, после обратно. Куполът му се завъртя и двадесет и пет милиметровото оръдие стреля по мишена някъде на запад. Откатът почти не се забелязваше. Василискът потегли напред и изскочи от водата.

— Опитай същото с друг танк! — гордо каза Мърчант.

— Може ли да се изкачи по стръмен бряг?

— Разбира се. Стига да стигне до водата с купола нагоре, няма да потъне.

— Впечатлен съм. Невероятна машина — призна Уилман. — Нямаше да ни трябват в Ирак, но почти навсякъде другаде — имаш подвижността на машина на въздушна възглавница, без ефекта на хокейната шайба.

— Благодаря — отвърна Мърчант. — Реших, че трябва да го видиш преди да последва примера на В-49 — нарязан за вторични суровини или пратен в музея на историческите куриози.

— Какво?

Приятелят му посочи с глава надясно и двамата бавно закрачиха по бетонния бряг на изкуственото езеро.