Артър Кларк - Спусъкът

— Така изглежда — потвърди Трип.

— Кога ще стигнат до границата?

— Според нас западните сили ще навлязат в Кувейт по Уади ал-Батин, където кулите все още се строят. Ако продължат със сегашната си скорост, могат да стигнат преди изгрев-слънце местно време. Източните сили ще стигнат до Сафуан един час по-рано. Там мрежата вече функционира.

— Ракетите и артилерията?

В този момент стигнаха до командната зала и министърът на отбраната отиде направо при картата на бойните действия.

— Разположени са за обстрел на Ал-Кувейт — тук, тук и тук. И ако очакванията ни се потвърдят, те ще бъдат използвани, господин президент.

Степак се поколеба, после се обърна и погледна Бреланд.

— Знам, че имахте намерение да изчакате, докато танковете пресекат границата, за да няма съмнение, че агресорът е Ирак. Но ако ракетите им са с химически бойни глави, в столицата могат да загинат десет хиляди души. Ако са с биологически, цифрата нараства до трийсет хиляди. Да чакаме ли, докато иракчаните включат артилерията в играта, или да им нанесем превантивен удар?

— Колко бързо можем да реагираме, ако започнат те? Можем ли да си позволим да изчакаме да гръмне първото им оръдие?

На този въпрос отговори генерал Хоули.

— Капацитетът на нашите „Найтхоук“ е малък. Този на Р-22 е по-голям, но честно казано, нямаме достатъчно самолети, за да покрием цялата територия — или да компенсираме вероятните загуби.

— Можем ли да пратим други самолети?

— На самолетоносача „Труман“ в Средиземно море има шест снабдени със Спусъци изтребителя — отвърна адмирал Джейкъбс. — Но са прекалено далеч. Други шест са в готовност на самолетоносача „Рейгън“, в западния Индийски океан. Със зареждане във въздуха могат да стигнат до иракско-кувейтската граница точно до изгрев-слънце, но пак ще има проблем с времето — трябва да издадем заповедта в рамките на половин час и те няма да могат да се бавят много там.

Бреланд седна на стола си до кръглата заседателна маса и каза:

— Трябва ми вашето мнение.

— Добре, господин президент — рече Степак. — Нашият съвет е да пресечем границата и да действаме превантивно. Генерал Мадисън предлага да прати по едно ято Р-22 и Г-117В след артилерията, като насочи атаката трийсет минути преди бронираните дивизии да достигнат Кувейт. Другите четири самолета в Ал-Хаяния ще покрият бронираната колона от Аш-Шабака и ще я пресрещнат на границата. Ще пратим четири изтребителя от „Рейгън“ да пресрещнат източната колона от Сафуан.

— Предвиждани загуби?

— Двайсет процента. Три самолета.

— Могат ли да свършат работата?

— Щеше да е за предпочитане самолетите да бяха два пъти повече — отвърна Мадисън. — Но ще направим всичко възможно да успеем с наличните сили.

— Може ли да сме сигурни, че това не е поредната маневра?

— Ако стреляме първи, не.

— Искам да пратим още едно предупреждение.

— Тогава предвижданите загуби ще се удвоят и не мога да гарантирам за резултатите. Препоръчвам ви да не го правите. Вече им казахте, че сме там, и им обяснихте защо. Ако им дадете да разберат, че сме наясно с маневрите им, ще изгубим преимущества, от които сигурно ще имаме нужда.

Трип се приближи отдясно на Бреланд.

— Освен това, господин президент, помислете за… — тихо каза той. — Ами ако пак ги предупредим и те наистина спрат? Това ще ни даде ли каквото искаме?

За Бреланд намекът му беше също толкова неприятен, колкото и перспективата от вражески действия на иракска територия. Той стана, отиде до картата и започна да я разглежда със скръстени на гърдите ръце. Но тя представляваше само цветни пиксели, странна шахматна дъска с екзотични пионки. Трябваше да се насили да види хората — американските пилоти, иракските танкисти, кувейтските войници и граждани, артилеристите, очакващи да са на петдесет километра от сраженията.

„В крайна сметка наистина ни трябва Хирошима. Проклети да са, че не повярваха — горчиво си помисли президентът. — Проклети да са, че са готови да вдигнат тоягата — и ме принуждават да я избия от ръцете им. А това изключва половинчатите мерки — трябва да се направи решително, така че никога повече да не посмеят да го повторят. Проклети да са…“

— Съгласен съм с плана, очертан от министъра на отбраната — без да се обръща към другите, каза той. — Пратете самолетите в Ирак.

Четирите самолета се носеха в почти пълния мрак преди разсъмване на двеста метра над пустинята. Нито един радар не ги засече, нито един часови не ги забеляза — ъглести черни силуети, разсичащи небето, изпреварващи звука от собствените си двигатели — не и преди да стане късно, и адските огнени стълбове отбелязаха местата, на които се бяха намирали камионите е боеприпаси, приготвени за огромните стоманени цилиндри на далекобойната артилерия.