Артър Кларк - Спусъкът

— Обсег сто седемдесет и два.

— Направи го сто и деветдесет и се приготви за задействане.

— Слушам, сто и деветдесет.

— Начало.

В един от прозорците на четвъртия етаж избухна мощен проблясък, последван от грохот, който разтърси колата. По голата земя се посипа град от парчета бетон. Когато вятърът разнесе облака прах, прожекторите осветиха дупка, зееща в стената на блока.

— Внимание, обитатели на блок единайсет — каза Гродин. — Вече знаете, че не ви лъжа. Сега нямате никаква полза от оръжията си. Те са опасни за вас. Имате три минути да ги оставите и да се предадете на властите. Излезте от сградата през западния изход и се насочете към колите на спасителния щит. Не изнасяйте оръжие от сградата…

— Ето ги — посочи Камински. На западния изход имаше движение — фигура, която за миг се появи на порутеното стълбище и отново изчезна. След няколко секунди излязоха две жени и се измъкнаха през разбитите шперплатови плоскости, които преди бяха покривали входа. Те заслониха очи от ярките прожектори и колебливо тръгнаха към Гродин.

— Добре — продължавайте — каза той. — Остават две минути.

Последваха ги и други. Когато броячът стигна до нула, от блока бяха излезли двадесет и четирима души и облечените в бронирани жилетки хора на Камински ги бяха поели. Но скоро стана ясно, че Нкрума не е сред тях. Той беше заповядал на последователите си да излязат, ала предизвикателно бе останал вътре, сякаш готов да се жертва.

Капитанът направи последен опит да се свърже с комуникатора му, но Нкрума не отговори.

— Това достатъчно ли е, за да обявим победата си? — попита Гродин. — Досега няма жертви, което ще зарадва шефовете ми. Или ще изпълним заплахата си и ще дадем на Нкрума, каквото иска? Вътре може да има достатъчно експлозиви, за да съборим половината сграда.

— Мисля, че не е от хората, готови да дадат собствения си живот за каузата — отвърна Камински. — Да не споменавам, че е прекалено хитър, за да не си остави други възможности.

— Смятате, че според него ние блъфираме, така ли?

— Смятам, че не седи насред арсенала си в очакване да го разбере. Басирам се, че е някъде на първия етаж и не е въоръжен. — Капитанът включи микрофона на ревера си. — Тактическо разузнаване, тук Камински. Търсим още един. Някакви резултати от инфрачервените или аудиоскенерите?

— Преди две минути имаше аудиосигнали от сто и четиринайсети апартамент.

— Може ли да е бил звънящ комуникатор?

— Да.

Капитанът изключи радиостанцията.

— Пипнахме го — каза той на Гродин и даде заповед за влизане.

Пета група откри Нкрума до прозореца в апартамент 112, свит сред развалините в очакване на експлозията, готов да прескочи перваза и да избяга. Втора група намери оръжейния му склад до една външна стена на шестия етаж, където щеше да прикрие опита му за бягство.

— Нали ви казах, хитър е — рече Камински, докато заедно с хората на Гродин наблюдаваше отвеждането на окования в белезници Нкрума. — Достатъчно, за да излезе оттук жив.

— Радвам се, че първия път си имахме работа с хитрец — отвърна Гродин. — Можете ли да преживеете факта, че той не ви даде шанс да го убиете?

Въпросът изненада капитана.

— Да, мога. Даже мога да свикна с него. Предполагам, че няма да ми оставите това нещо. — Той посочи буса на спасителния щит.

— Съжалявам — отвърна Гродин. — Но скоро ще получите собствен. Това е само началото.

Карл Броуиър, Лий Тейър, Джефри Хортън и Гордън Грийн бяха дошли във Вашингтон за обръщението на президента. Всички освен Броуиър слушаха речта от галерията като гости на Бреланд. Всъщност, ако директорът не беше възразил от тяхна страна, Бреланд щеше да използва възможността да им отдаде дължимото и да ги представи на Конгреса и света.

— Още не ви е време да ставате знаменитости — каза Броуиър по време на обяда в Белия дом предния ден.

— Храната ли не ти харесва, Карл? — подвикна от отсрещния край на масата Горди. — Сигурен съм, че аз съм първият човек от нашия квартал, който влиза в този ресторант.