Артър Кларк - Спусъкът

Въпреки цялата мъка, която причиняваха на обитателите си, и срама, който представляваха за своите създатели, блоковете в Кабрини бяха оцелели изненадващо дълго. Дори след като проектът официално беше закрит, те продължиха да се издигат още цели десет години.

Едва когато градските власти най-после се съгласиха да разделят квартала и федералното правителство прие да участва в разходите за разрушаването, блоковете започнаха да изчезват. Блок 11 също щеше да бъде сполетян от такава съдба, но само седмица преди това бе окупиран от нещо, което се наричаше Армия на африканското потомство, твърдеше, че има „морално право на собственост“ и заявяваше, че ще превърне блок 11 в музей на гангстерската история и „негърските резервати от двадесети век“.

И малкото съчувствие към тези цели, което незаконните обитатели може би бяха успели да получат от чикагските власти, се изпари за един следобед. Вбесен от липсата на сериозно внимание от страна на пресата и обществото, Джордан Нкрума се качи на последния етаж на блока и започна да стреля по колите, минаващи по магистралата „Дан Райън“.

Разярен аматьор с евтин китайски автомат, Нкрума изстреля шест пълнителя, докато накрая магистралата опустя и блокът беше обкръжен от полицейски коли. Над него кръжеше хеликоптер, а младежът се превърна в новината на деня по Си Ен Ен и всички чикагски канали. Едва тогава той научи, че неговите куршуми и предизвиканите от тях катастрофи са отнели живота на петима души и са ранили още девет.

Така Нкрума стана проблем на капитан Майкъл Камински — и обратно.

Камински бе ветеран със седемнадесет години служба в полицейските управления на Гари, Индиана, и Чикаго. През последните пет години беше в тежковъоръжената Група за специални действия, от две години — неин командир. Групата се занимаваше с всички най-опасни случаи като експлозиите в кланиците (следите водеха до Лигата за защита на животните) и заложниците в музея „Фийлд“ (завършил само с една жертва от религиозните екстремисти).

На Камински се бе паднало да съобщи на Нкрума, че повечето от жертвите му са чернокожи, включително осемгодишно дете и жена, бременна с третото си бебе.

Нкрума нямаше намерение да се оправдава.

— Те са мъченици на каузата на истината и тяхната смърт тежи на съвестта на нашите потисници — отговори той. — Ние ще напишем имената им на тези стени. — Когато капитанът попита какво се надява да постигне Нкрума, като убива чернокожи деца, младежът каза: — Царят не забелязва роба, докато робът не му разкървави носа — цитат, повторен по време на последвалата пресконференция.

После Нкрума отхвърли предложението на Камински да се предаде и да сложи край на по-нататъшното кръвопролитие. Той се закле, че заедно с армията си — която имала сто бойци — нямало да помръднат от позицията си, докато федералното правителство не обещаело „да гарантира справедливост за чернокожите военнопленници, загинали в концлагера Кабрини“.

Оттогава Армията на африканското потомство и Групата за специални действия бяха в постоянна борба. Бандата на Нкрума, която според Камински не наброяваше повече от двадесет души, заемаше високите етажи и разполагаше с хиляди прозорци, от които да стреля. Освен това бяха измайсторили импровизирани гранати от шашки индустриален динамит, с които бяха отблъснали единствения опит да се проникне в сградата.

Но полицията контролираше района, което означаваше, че ААП нямаше храна, вода, боеприпаси и подкрепления. Властите контролираха и въздушните вълни, поне тези, идващи от блока — Нкрума беше напълно отрязан. Въпреки това историята продължи да привлича интереса на пресата, което означаваше постоянен натиск върху Камински да реши случая.

Капитанът се съпротивляваше с надеждата, че гладът и студът накрая ще стопят твърдостта на Нкрума, защото знаеше, че няма начин да атакува сградата, без да рискува хората си. Но след втората вълна на спорадични изстрели (Камински реши, че по този начин Нкрума ги дразни), взели още две жертви, той и помощниците му бяха принудени да преосмислят стратегията си и да планират второ нападение.

Тогава се обади директорът на чикагския офис на ФБР и им направи невероятно предложение. След няколко часа президентът произнесе необикновено обръщение и даде на Камински шанс да коригира плана за атаката.

На местопроизшествието чакаха не повече от двадесет представители на медиите — част от цената за помощта на ФБР. Те реагираха на пристигането му като стоманени стружки на магнит и капитанът трябваше да им осигури цитата, който искаха.