Артър Кларк - Спусъкът

— И накрая, след половин година някои от вас ще могат да си купят спасителни щитове от лицензиран производител и да ги използват, за да си създадат собствено безопасно убежище.

— Отначало продажбите ще се ограничават до собствениците на големи многофамилни жилищни сгради, финансови институции като банки, обществени сгради като хотели, магазини и офис сгради. Искам тези собственици да могат да предложат на своите наематели, клиенти и служители среда без огнестрелно оръжие — и да използват това в рекламите си. Нищо няма да помогне за по-бързото разпространение на спасителния щит от стария конкурентен американски капитализъм.

— Но ние колкото може по-скоро ще вдигнем това Ограничение и колкото може по-често ще понижаваме Цената. С нетърпение очаквам деня, в който символът на спасителния щит ще се среща също толкова често, колкото стикерите на автоклубовете или емблемите на кредитните карти, в който чистата от огнестрелно оръжие среда вече няма да е любопитна рядкост, а задължително условие като климатичната инсталация или достъпността за инвалиди.

— Искам ясно да заявя, че утре не е първият ден на Утопичните американски щати. Спасителният щит няма да ни направи по-морални хора, нито ще реши конфликтите, които прекалено често водят до насилие. Той не е вълшебна пръчица, която ще сложи край на убийствата, самоубийствата, глупостта и алчността. Той не е гаранция — а само средство, което можем да използваме, за да създадем по-добро общество. Ще трябва много да работим и бързо да се развиваме. Ще трябва да направим някои компромиси и да се приспособим, за да направим това общество истинско.

— Но аз съм убеден, че тези компромиси ще са по-малки от онези, които вече правим. Помислете за всички места, на които сте свикнали с детекторите за метал, с претърсването на чантите ви, с въоръжената охрана. Помислете за всички онези случаи, в които сте се страхували. Това приспособяване не е нищо в сравнение с приспособяването на четиридесетте хиляди семейства годишно, които изгубват баща, майка, дете, брат или сестра, съпруг или съпруга.

— Бенджамин Франклин ни е предупредил: „Онези, които могат да се откажат от свободите си, за да получат малко временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност“. Духът на Франклин вече може да почива в мир, защото спасителният щит обезсмисля старото уравнение на замяната на свободата за сигурност. Ние можем и ще имаме и двете. Това е обещанието на спасителния щит, това е и моето обещание към вас.

— Благодаря ви и бъдете благословени.

Последвалите овации бяха безпрецедентни в историята на Конгреса — или поне ненадминати в спомените на най-възрастните присъстващи. Ръкоплясканията нямаха партийна окраска и продължиха повече от десет минути, дори след като Бреланд напусна трибуната, за да бъде незабавно заобиколен и почти смазан от ръководството на Сената и Конгреса и хората от първите редове.

После изневиделица се появи сенатор Гроувър Уилман и пое на плещите си задачата да проправи път на президента. Бреланд бавно тръгна към двукрилата врата. Вицепрезидентката наруши парламентарната процедура и едностранно обяви сесията за закрита.

Ейми Рочет и Арън Голдстийн чакаха Бреланд в лимузината му. Голдстийн беше изгубил дар слово, но трескаво стисна ръката на президента с две ръце и му благодари с насълзени очи.

— Беше… ами, беше невероятно — каза шефката на пресцентъра. — Процентите ни бяха гарантирани, за това си платихме, но рейтингът… Цифрите продължиха да се покачват от началото до края, като че ли хората се обаждаха на приятелите си и ги питаха: „Гледате ли речта?“ Сбърках, господин президент. Сбърках, а вие бяхте прав.

Бреланд с уморена усмивка се отпусна на възглавниците.

— Боя се, че още е прекалено рано, за да сте сигурна, госпожо Рочет. Но все пак ви благодаря.

— Казвам го съвсем искрено — отвърна тя и се наведе към комуникационния център на колата. — Искате ли да гледате някой конкретен канал? За реакцията и анализите?

— Не, благодаря. Ако приказват само за мексиканската ни сценка с майора, не искам да знам за това поне до утре.

— Утре няма да е толкова бурно — каза Рочет. — Ще получа реална представа за това как сме се справили и къде отиваме оттук нататък до… да речем, десет часа. Може ли да се срещнем тогава?

— Ще ви чакам — каза президентът и затвори очи.

Тази нощ повечето от хората на Ейми Рочет нямаха време за сън.

Веднага след речта бяха най-заети Изправените, които даваха интервюта и участваха във виртуалните дебати.